Този разговор трябваше да приключи. Явно и Рис стигна до същото заключение, но преди да каже нещо, аз му отнех думата:
— Не намесвай Неста, Амрен.
Амрен ме изгледа с нещо като извинение. Въпреки това просто напъха огромното си палто в гардероба и заяви:
— Вариан ще идва, така че се погрижете по този въпрос.
Илейн помагаше на Нуала и Серидуен да приготвят вечерята. Макар че до слънцестоенето оставаха още два дни, всички се бяха стекли в градската къща.
С изключение на един човек.
— Някакви новини за Неста? — попитах сестра си вместо поздрав.
Илейн се изправи, току-що извадила от пещта няколко горещи хляба. Косата й беше наполовина прибрана, а върху розовата си рокля носеше престилка, изцапана с брашно. Бистрите й кафяви очи примигаха.
— Не. Поканих я за тази вечер и я помолих да ми каже, като реши дали ще идва. Не получих отговор.
Тя замаха с кърпа над хлябовете, за да ги поохлади, и вдигна единия, почуквайки с пръст долната му кора. Остана доволна от глухия звук.
— Според теб ще тръгне ли, ако отида да я взема?
Илейн преметна кърпата през тънкото си рамо и нави ръкави до лактите. Кожата й беше придобила здрав цвят през последните месеци — за щастие, преди студената зима. А и лицето й се беше позакръглило.
— Питаш ме като твоя сестра или като пророчица?
Без да нарушавам спокойното си приветливо изражение, се облегнах на работната маса.
Илейн не беше споменавала за други видения. А и ние не я карахме да използва дарбите си. Нямах представа дали продължаваха да съществуват след унищожението на Котела и последвалото спояване на частите му. Не исках да я питам.
— Ти познаваш Неста най-добре — отвърнах предпазливо. — Реших, че е редно да се посъветвам с теб.
— Ако Неста не иска да присъства тази вечер, ще стане по-лошо, ако я доведем насила.
Гласът й ми се стори по-студен от обичайното. Обърнах очи към другите две сестри. Серидуен поклати глава, сякаш да ми каже „Днес й е лош ден“.
И Илейн, като всички нас, още се възстановяваше. Плака с часове, когато я заведох на един хълм извън града, обрасъл с диви цветя — при мраморната плоча, която бях поръчала да издигнат там в чест на баща ни.
След като кралят на Хиберн го уби, превърнах тялото на баща ни в пепел, но все пак заслужаваше последен дом. Заради всички подвизи в края на живота си заслужаваше красивата плоча с името му отгоре. А Илейн заслужаваше място, където да го посещава, да говори с него.
Ходеше поне веднъж месечно.
Неста не беше стъпила там. Отхвърли поканата ми да дойде с нас първия ден. И всеки път след това.
Застанах до Илейн и взех един нож от другия край на масата, за да нарежа хляба. Откъм коридора се носеха гласовете на семейството ни — звънливият смях на Мор се извисяваше над дълбокия баритон на Касиан.
След като нарязах купчина топли филии, пророних:
— Неста още е част от семейството ни.
— Така ли смяташ? — Илейн разряза следващия хляб. — Определено не се държи подобаващо.
Прикрих гримасата си.
— Случило ли се е нещо, като се видяхте днес?
Илейн не ми отговори. Просто продължи да реже хляба. Последвах примера й. И аз не обичах хората да ме притискат. Затова нямаше да притискам нея.
Нарязахме хляба безмълвно, после се заехме да пълним платата с прясно приготвената от Нуала и Серидуен храна. Близначките се бяха обгърнали в по-гъсти сенки от обичайното, навярно за да ни осигурят поне някакво чувство за уединение. Благодарих им с поглед, но и двете поклатиха глави. Нямаше нужда от благодарности.
Прекарваха повече време с Илейн, отколкото аз самата. Познаваха настроенията й, потребностите й.
Чак когато с Илейн понесохме първите чинии по коридора към трапезарията, сестра ми реши да проговори:
— Неста каза, че не иска да идва за слънцестоенето.
— Хубаво.
Само че нещо се сви в гърдите ми.
— Каза, че не иска да идва за нищо. Никога.
Спрях и погледнах болката и страха, превзели очите на Илейн.
— Обясни ли защо?
— Не. — Гняв. По изражението й се четеше и гняв. — Каза просто, че… Каза, че нейният живот бил отделен от нашите.
Да го заяви пред мен е едно. Но пред Илейн?
Въздъхнах. Ароматът на градински чай и лимон от платото с печено пилешко, което носех, навлезе в носа ми и коремът ми закъркори.
— Ще говоря с нея.
— Недей — предупреди ме безизразно Илейн и продължи напред по коридора. Над раменете й като сенките на Азриел се понесе пара с ухание на розмарин от платото с печени картофи в ръцете й. — Няма да те послуша.