Но войната засегна всички ни и докато градяхме наново разрушеното, докато териториите на човеците пълзяха бавно към нашите, докато елфическите кралства се чудеха какви ли поразии можеха да им се разминат в този свят без Стена… Просто не разполагахме с достатъчно ресурси да оставим наши хора на пост тук. Още не. Може би следващото лято, ако нещата по другите места се поуталожат.
Хората на Девлон чакаха на най-близката площадка, оглеждайки изпитателно двама ни с Касиан, както през целия ни живот досега. Бяхме изклали немалко от тях в Кървавия ритуал преди векове, затова още страняха, но… Илирианците се биха и проляха кръв това лято. Именно те претърпяха най-многобройни загуби, поемайки първичната мощ на Хиберн и Котела.
Фактът, че изобщо имаше оцелели, беше доказателство за уменията им и върховното водачество на Касиан, но заради изолацията и бездействието им в планината загубата започваше да се превръща в нещо грозно. Опасно.
Никой от нас не беше забравил, че при управлението на Амаранта няколко групи воини на драго сърце бяха свели глави пред нея. А и несъмнено никой от илирианците не беше забравил, че първите месеци след падението й ние изловихме всички отцепници. И ги накарахме да си платят.
Да, трябваше да оставим някого на пост тук. И това ще стане.
Девлон упорито скръсти мускулести ръце.
— Момчетата заслужават едно хубаво слънцестоене след всичко преживяно. Нека момичетата им го осигурят.
Копелето определено знаеше какви оръжия да използва — и физически, и словесни.
— Два часа на площадката всяка сутрин — заяви Касиан с онзи твърд тон, при който дори аз не смеех да настоявам, защото можеше да доведе само до кавга. Погледът му не трепваше. — Нека момчетата помогнат с украсяването, чистенето и готвенето. И те имат по две ръце.
— Някои — поправи го Девлон. — Други се върнаха от войната без една.
Не видях, но усетих колко дълбоко думите му пронизаха Касиан.
Такава беше цената да си пълководец на моите армии: всяка травма, всяка смърт, всеки белег той приемаше като свой личен провал. А сега, попаднал сред тези воини, когато виждаше с очите си липсващите им крайници и жестоки травми, някои от които никога нямаше да оздравеят…
— Ще се упражняват по деветдесет минути — наредих, укротявайки тъмната сила, която започваше да се надига във вените ми и да търси излаз към света. Пъхнах премръзналите си ръце в джобовете. Касиан имаше благоразумието да се престори на възмутен и разпери широко криле. Девлон отвори уста, но аз го прекъснах, преди да е изкрещял някоя глупост. — По час и половина всяка сутрин, а после се заемат с домакинската работа. Мъжете ще им помагат с каквото могат. — Огледах шатрите и малките къщурки от камък и дърво, разпилени из широкия проход и нагоре по осеяните с дървета скатове. — Не забравяй, Девлон, че и много жени претърпяха сериозни загуби. Може да не са останали без ръка или крак, но съпрузите, синовете и братята им са били по бойните полета. Всички ще помагат за подготовката на празника и всички ще тренират.
Кимнах с брадичка на Касиан да ме последва към къщата отвъд лагера — полевата ни база тук. Бях обладавал Фейра на всяка повърхност в нея — кухненската маса ми беше любима заради онези диви първи дни след официалното ни свързване, когато не понасях близостта й, без да проникна в нея.
Колко далечни ми се струваха сега онези дни. Сякаш отпреди цяла вечност.
Имах нужда от празник.
Сняг и лед хрущяха под ботушите ни, докато крачехме към тясната двуетажна каменна къща в началото на гората.
Имах нужда от празник — не за да си почина или да отида някъде, а просто за да остана повече от няколко часа в едно легло с другарката си.
Повече от няколко часа да спя до нея и да я обладавам. Напоследък беше или едното, или другото. А това беше напълно неприемливо. И ме правеше безразсъден.
Миналата седмица бях толкова смазващо зает и толкова отчаян да я докосна, да я вкуся, че я покорих по време на полета от Дома на Ветровете към градската къща. Високо над Веларис, пред погледите на всички — ако не бях обгърнал двама ни с плащ за невидимост. Подвигът изискваше внимателна преценка на движенията ми и го планирах от месеци, но когато Фейра се притисна към мен, когато останахме сами в небето, един-единствен поглед в синьо-сивите й очи ме накара да разкопчая панталона й.
След миг вече прониквах в нея и едва не ни забих в покривите като неопитен илириански хлапак. Фейра просто се разсмя.
И дрезгавият звук ме доведе до финала.
Не беше най-бляскавият ми момент и несъмнено щях да потъна до още по-големи низини, преди Зимното слънцестоене да ни донесе поне един ден истинска почивка.