Елиф Шафак
Дворецът на бълхите
На майка ми
Гетото също може да бъде място, в което се чувстваме сигурни, ала това, което го прави гето, е, че сме принудени да живеем там. Тъй като сега стените се рушат, можем да прекрачим през развалините и да застанем лице в лице с града срещу нас.
Въведение
Казват, че имам развинтена фантазия — най-деликатният начин да кажеш „Глупости“! Сигурно имат право. Когато започна да се притеснявам или да се чудя къде кога какво трябва да кажа, когато се страхувам от погледите на хората и се опитам да не покажа, че съм се уплашил от тях, когато искам да се представя на някого, когото ми се ще да познавам, когато се правя, че не зная колко малко познавам себе си, когато миналото изгаря душата ми и когато не мога да се примиря, че бъдещето няма да бъде по-хубаво, когато не мога да се възприема на мястото, на което се намирам, нито да бъда човекът, който изглеждам… дрънкам измислици. Измислиците са колкото далеч от действителността, толкова и от лъжата. Лъжата обръща истината наопаки. А пък измислиците я смесват с истината, така че е трудно да се разграничи едното от другото. Изглежда сложно, но всъщност е много просто. Толкова е елементарно, че може да се обясни само с една линия.
Да кажем, че истината е хоризонтална линия. Нещо такова: хоризонтална линия.
Тогава, това, което наричаме лъжа, ще бъде вертикална линия.
А когато става дума за измислица, тя пък е нещо такова: окръжност.
Окръжността не е нито хоризонтална, нито вертикална. Нито е край, нито е начало. Можете да влезете в окръжността отвсякъде, стига да не сметнете мястото за начало. Няма начална точка, няма край. Откъдето и да тръгнете, винаги има минало.
Лично аз не знаех, но чух от един мъдър човек, че навремето, когато кофите за смет в Истанбул били кръгли и с тенекиени капаци, младежите се забавлявали с една игра. Събирали се определен брой момчета и момичета — нито прекалено много, нито пък малко, а точно колко то е необходимо и непременно четно число.
Върху кръглия тенекиен капак на кофата за боклук предварително означавали четири различни посоки. И за да отговорят на въпроса кога, във всяка посока изписвали с тебешир четири различни думи: Веднага — Утре — Много скоро — Никога. Бързо завъртали капака с помощта на дръжката по средата и играчът, който е на ред, светкавично слагал пръста си в една точка и спирал кръга. Всеки участник минавал по веднъж през този етап и така откривал за себе си кое точно е неговото време. При втория тур пишели четири отговора на въпроса на кого така, че да се паднат равномерно в средата на четирите посоки: На мен — На моята любов — На най-добрия ми приятел — На всички нас. После пак завъртали тенекиения капак, отново един по един поставяли пръста си в една точка и кръгът спирал. При третото завъртане идвал ред на отговора на въпроса какво ще стане. За да бъде справедливо, в оставащите осем празни места написвали четири хубави и четири лоши думи: Любов, Брак, Щастие, Богатство, Болест, Раздяла, Катастрофа, Смърт. Отново завъртали капака и най-после достигали до дългоочакваните отговори на въпроса кога на кого какво ще се случи: На мен — Богатство — Много скоро — На любимия ми — Щастие — Утре — На най-добрия ми приятел — Брак — Веднага — На всички ни — Раздяла — Никога… Не е трудно да започнеш. Като направя някои дребни промени в начина, по който се играе, мога да използвам тази идея. Първо, трябва да намеря времето на разказа: Вчера — Днес — Утре — В безкрайността. След това едно по едно трябва да спомена местата, които са свързани с историята: Мястото, на което дойдох — Мястото, на което се намирам — Мястото, на което отивам — Никое място. И така, идва ред на играчите: Аз — Един от нас — Всички ние — Нито един от нас. Накрая, без да нарушавам равновесието четири по четири, трябва да подредя вероятните резултати в останалите празни места. И по този начин, ако завъртя четири поредни пъти кръглия тенекиен капак на кофата за боклук, ще успея да направя едно хубаво изречение, с което да започна: „През пролетта на 2002 г. в Истанбул един от нас умря без време и линията се затвори в пълен кръг.“
На 1 май 2002 г., сряда, в 12:20 часа на обяд шофьорът на мръсно бял микробус, от едната страна на който бе нарисувана огромна мишка с остри зъби, а от другата — грамаден космат паяк, не забеляза съборената бариера и продължи по пътя си. Изведнъж се озова сред тълпа от близо две хиляди и двеста души. Около петстотин от тях бяха участници в шествие по случай празника на труда, които, за да се придвижат, бяха ескортирани от хиляда и триста полицаи. Някои хора в другия край на площада поднасяха венци на паметника на Ататюрк и честваха празника на пролетта, организиран от държавни служители с по-прогресивни разбирания. Имаше и ученици от началното училище със знаменца в ръце, които часове наред стояха под жаркото слънце и слушаха пламенни слова за героите. Беше им писнало. Тъй като отскоро се бяха научили да четат и пишат, с викове и крясъци сричаха всеки надпис, който им се изпречеше пред очите. Когато микробусът с изрисуваните мишка и паяк се озова между тях, те закрещяха в хор: „Служ-ба за о-без-па-ра-зи-тя-ва-не «ДЪ—ГА». Пръс-ка-ме сре-щу на-се-ко-ми и бу-бо-леч-ки: По-звъ-не-те“.