За сравнително кратко време, в рамките на не повече от петнадесет години, видът на квартала изцяло се промени. Булевардът блестеше от чистота. Сега вече никой не помнеше, че под спретнатите модерни блокове, под магазините с лъскави стоки и кабинетите на уважаваните лекари, някога е имало, а и все още имаше стотици гробове. Повечето блокове бяха снабдени с асансьори, които не само се качваха от партера до горните етажи и обратно; те слизаха и под земята, така че човек можеше да проследи като парчета от огромна торта всички пластове на живота. Най-отдолу беше земната кора, върху нея — буци пръст, после слой разнебитени гробове и най-отгоре тънък пласт асфалт; следваха няколко апартамента, червен покрив и над всичко това се извисяваше безкрайното синьо небе… Хората казваха: „Навремето на това място имаше гробище“. Но тъй като това, за което мимоходом се споменаваше, се беше случило преди около петнайсет-двайсет години, думите им звучаха странно. Нещо от рода на: „Имало едно време красиви като феи момичета, които се къпели в светлина в кристалния дворец на владетеля на луната.“ Това е толкова реално, колкото едно непреживяно и непочувствано минало или ефирно небесно сияние отвъд големия поток на времето.
На 1 май 2002 г., сряда, докато паркираше на заден ход микробуса си, Злочест Баштурчин разпиля боклука пред Двореца на бълхите. Този жилищен блок бе издигнат през 1966 г. и от някогашното му великолепие нямаше и помен. Колкото до съпрузите, които го построиха, въпреки че бяха чужденци, преди време се бяха озовали в Истанбул.
Преди предисторията…
През есента на 1920 г., когато Агрипина Фьодоровна Йосифова за първи път видя Истанбул от палубата на товарния кораб, на който се намираше, имаше подутина на гърба и бе с леко издут корем. Умираше от глад. Откакто потеглиха от Крим, бяха минали три дни, през които всички пасажери не бяха подвили крак. С помощта на съпруга си, макар и трудно, успя да си проправи път, хвана се за парапета и се опита да огледа града, който ги очакваше. Още като малко момиче повече от всичко обичаше да си играе с цветовете. За да се почувства като у дома, където и да отидеше, първо трябваше да види цвета на съответното място. Роди се в Грозни. Имението, в което прекара детството, си бе виненочервено. Църквата, която посещаваха семейно всяка неделя, бе с цвят на пергамент, вилата, в която отсядаха по време на религиозните празници, бе като блестящ на росата смарагд. А къщата, в която, след като се омъжи, и живя със съпруга си, бе оранжева като слънцето през зимата. Не само помещенията, хората, животните, дори миговете имаха свой цвят и тя вярваше, че ако успее напълно да се концентрира, може да го види. Отново постъпи така. Очите й се насълзиха и чак докато гледката срещу нея се забули, без дори веднъж да мигне, без въобще да отмести поглед, най-напред с нескрито любопитство, после капризно и с недоволство, защото не можеше да види всичко докрай, наблюдаваше силуета на града. А всъщност тази сутрин над Истанбул се бе спуснала гъста мъгла. И въпреки че жителите много добре знаеха това, в мъгливите дни дори градът сякаш забравяше цвета си. От деня, в който се роди, та досега Агрипина Фьодоровна Антипова бе носена на ръце; беше свикнала на обич и уважение, беше й вменено, че когато нещо не стане както тя иска, то е защото другите са виновни. Така че тя възприе упорството, с което Истанбул се криеше зад стелещата се на талази мъгла, като враждебност, насочена към нея. И все пак й се искаше да даде шанс на града, понеже вярваше във величието на прошката. Обърна малката сребърна икона на Дева Мария към града и се усмихна: „Не постъпи правилно, но аз все пак съм снизходителна и ще ти простя. Защото така е правилно.“