— Срещу това мога да ви дам хляб и вода — чу изведнъж някакъв глас. Когато се наведе и погледна, видя, че долу в една лодка мургав и съсухрен мъж с орлов нос държи в едната си ръка хляб, а в другата шише с вода и прави знаци. Преди Агрипина Фьодоровна Антипова да осъзнае какво се случва, закръглената русокоса жена с къса коса и червени бузи, която стоеше точно зад нея, я избута настрани и с един скок застана на мястото й, свали златния си пръстен и го завърза за колана, който изтегли от кръста на дъщеря си. След това го спусна надолу към лодката. Мъжът взе пръстена, вдигна го нагоре и недоверчиво го огледа, след което завърза на колана кръгъл черен хляб и го остави да виси. Едрата руса жена бе подстригала косата си, защото на кораба бяха плъзнали въшки. Сега тя и дребната й дъщеричка лакомо се нахвърлиха на хляба, а през това време Агрипина Фьодоровна Антипова с широко отворени от изумление очи се загледа в морето и в този момент видя, че не само корабът, на който беше, а и всички кораби, пуснали котва на пристанището, са заобиколени с подобни лодки. По-хитрите гърци, арменци и турци протягаха глави от лодките и предлагаха храна и вода, като се пазаряха с руските белогвардейци, които дни наред стояха гладни и жадни. Когато разбра какво става, рязко се дръпна назад, сякаш някой се опитваше да грабне от ръката й малката сребърна икона на Дева Мария, и за да схване на какво точно място бе дошла, насочи поглед отвъд корабите, вълните и продавачите и още веднъж внимателно се вгледа в Истанбул.
По това време градът беше в окупация и преживяваше тежки времена. Хвърли бегъл поглед на деветнайсетгодишната жена, която доста смутено и в същото време сериозно го наблюдаваше от палубата на кораба, пуснал току-що котва. Отдавна се бе отказал да се занимава със себични новаци като нея. Така че Истанбул разкърши рамене, обърна гръб и се върна към собствените си напразни усилия. Агрипина Фьодоровна Антипова изтръпна от вледеняващия му смях. Не че не бе виждала от време на време хората да се държат неучтиво, ала за първи път се оказваше свидетел на дързостта на един град. Когато преодоля първоначалното си стъписване, спусна всички пердета, прозорци и щори на душата си, разсърди се. От кораба слезе ядосана. И дори два месеца по-късно, през които коремът й порасна, а подутината на гърба й съвсем изчезна, тя все още беше сърдита на Истанбул; градът бе все така безразличен, а цветът му — неизвестен.
За разлика от жена си генерал Павел Павлович Антипов не прояви специално отношение към Истанбул нито през онзи ден, нито по-късно. Той беше от хората, които през целия си живот се бяха чувствали отговорни към другите и затова бяха оцелели. Тоест, беше от тези мъже, които обичат слабите жени или пък правят по-слаби жените, които обичат. Именно затова, преди да слязат от кораба, сърдечно прегърна Агрипина. В прегръдката си държеше не само нея, пазеше и нероденото им бебе, и цялото им богатство, което бяха успели да изнесат от Русия.
Само дето за кратко време продадоха един по един, и то много под стойността им, всички скъпоценни камъни, които можаха да натъпчат в корсета на Агрипина.
След революцията на болшевиките в Русия в Истанбул се стекоха хиляди бегълци белогвардейци и според слуховете още хиляди бяха на път. Генералът предлагаше на безценица скъпоценните камъни и трудно намираше купувачи за почетните медали, семейните спомени и благородническите отличия. В края на първия месец не бе останало абсолютно нищо от богатството, с което се надяваха, ако не друго, то поне да им бъде достатъчно да живеят спокойно две години. Една сутрин в осигуреното им от френския червен кръст разнебитено спално помещение, пригодено за целта от бивш карцер, което споделяха с още петдесет и пет души, върху разстлания дюшек с жълтеникави петна Агрипина Фьодоровна Антипова с ненавист придърпа към себе си главата на трийсет години по-възрастния си съпруг с леко посребрена коса и я сложи на корема си, който непрекъснато растеше. Павел Павлович Антипов много добре знаеше какво означава това. Той имаше две възможности: или час по-скоро да си намери някаква работа, или пък, въпреки че се срамуваше от него, да пише на брат си, който живееше във Франция, и да поиска помощ. Тъй като дори мисълта за втората възможност опъваше нервите му до краен предел, без да се колебае, избра първата възможност.