Апартамент №5: Снахата и децата
— Мамо, защо да идваме с теб? — попита момиченцето.
— Че какво лошо има? Не искате ли да видите къде работи майка ни? — каза снахата, като се опитваше да върви в крак с тях. Всъщност нямаше представа как ще обуздае дребосъците, така че през целия ден кротко да седят в едно гише, в което се продават билети за кино; притесняваше се, че шефът й ще се ядоса. Но след като рано сутринта се скара със свекър си заради това, което научи предишния ден, бе толкова нервна, че не бе в състояние да мисли трезво. Когато приближиха ъгъла на улица „Журнал“ погледна назад. Седемгодишният й син беше на около два метра след тях, идваше. Въпреки че непрекъснато бе атакуван от студените погледи на минувачите, изглеждаше безкрайно доволен, че след две години излиза от Двореца на бълхите. Тъгата, която я обземаше, като го гледаше, потисна обърканите й мисли. Съзнаваше, че през целия си живот бе отделяла най-малко време за болното си момче, и все пак от трите си деца бе най-привързана към него. Децата, които са болни по рождение, за разлика от братята и сестрите си, както и от връстниците си, принадлежат само на майките си и това никога не се променя.
Щом стигнаха до ъгъла, тя даде знак на големия си син да побърза. Точно в този момент една съсухрена ръка я потупа по рамото.
— Дъще, как да стигна до тази улица? — извади едно смачкано листче и й го подаде. Беше една прегърбена старица с прокъсано бежово манто.
Снахата пусна ръцете на децата, взе листа и се опита да прочете написаното. Но понеже не можа да разчете разкривените, неясно изписани букви, поклати глава и подаде обратно листа с адреса.
— Мамо-о-о, защо не можа да кажеш?! — изпищя момиченцето. От очите й започнаха да се ронят сълзи. Състоянието на братчето й не беше по-добро. Бе напъхал и двата си палеца в устата и докато ги смучеше, непрекъснато повтаряше:
— Каза ли го, каза ли го?
— Не знаеше — обади се седемгодишното момче, което ги беше настигнало и бе осъзнало ситуацията. Като чуха това, двете по-малки деца започнаха да се тръшкат и да плачат още по-силно.
— Какво не знаех? — попита майка им, ужасно притеснена, и поглеждаше ту към децата си, ту към възрастната жена. Но вместо отвор, чу сподавено подсмърчане и звука от смученето на пръст.
Апартамент №7: Аз
В петък вечерта едва си намерих място в ресторанта. Някъде в средата се освободи маса, аз се настаних там и си поръчах едно двойно. Второто го изпих бавно. Докато пиех третото двойно, най-накрая мръсницата се появи на вратата. Устата й бе разчекната до ушите. Имало задръстване. Даде ми това обяснение не като причина за закъснението си, а защото, докато таксито, в което се бе качила, пъплело сантиметър по сантиметър, се оказало, че с шофьора са от един и същи отбор. Отбеляза като нещо много важно факта, че заедно слушали мача, за да може след това да предаде накратко подробности от него. Въпреки че второто полувреме започнало със загуба 2–0, любимият им отбор бе победил с 3–2. Когато видях, че въпреки закъснението с петдесет минути изобщо не се притесни, аз също си замълчах. Всъщност се впечатлявах от женската й природа, която всеки път, във всяка ситуация и при всяка възможност навираше в очите ми. Например задълбочените й познания за футбола, безкрайните й разговори с шофьорите на таксита, фактът, че щом отидехме в някой ресторант, в първите десет минути научаваше имената на всички сервитьори, които ни обслужваха, родословното им дърво, важните им проблеми, след което превръщаше всяка поръчка в повод за разговор. Откакто я познавах, беше такава. Докато учеха в колежа, Айшин и Етел бяха много добри приятелки. Тези сърдечни и чисти приятелски отношения дълбоко в същността си бяха основани на принципа теза и антитеза. Когато аз влязох между тях, преминаха през всички възможни сплетни и изкараха наяве всичките си тайни. Айшин харесваше футбола и дори понякога, за да се намира на приказки, поддържаше някой отбор. Не вярвах, че любовта към футбола у Етел ще достигне такива мащаби.
— Май намерих начин да реша проблема с боклука пред блока — казах, докато й наливах. И й разказах за текста, който написах на стената пред градината. Вероятно не очакваше от мен такава щуротия, тъй като първо се изуми, но веднага след това се разсмя и ме накара да й разкажа отначало докрай цялата история. Колкото повече говорехме, толкова по-смешно ми ставаше това, което разказвах. Докато ме караше да й обяснявам как в ранни зори съм излязъл с четка и боя в ръка, се заливаше от смях. Тази вечер или много бързо се напи, или пък си беше пияна още като дойде. Към един станахме. На тръгване Етел се ръкува поотделно с целия персонал. Благодарение на информацията, която бе получила до този момент, изпрати поздрави на децата и семействата на всеки един и не пропусна да направи малко заключително слово с утешителни думи във връзка с проблемите и грижите им. Когато излязохме на улицата, освежени от полъха на морския вятър, леко се посъвзехме, сега обаче си нави на пръста да й покажа надписа.