— Братле, виж сега, ти хубаво си написал този надпис, ами ако някой вземе, че повярва? — попита шофьорът, докато връщаше рестото.
— Че кой ще повярва! — разсмях се аз. — Ами още по-добре. Колко ми се иска хората да повярват и да не си изхвърлят боклука тук.
— Добре, така е — докато говореше, правеше някакви странни движения с пръсти върху устните си сякаш подръпваше невидимите си мустаци. — Нашият народ е доста странен. Особено жените са много особени, братле. Нали виждаш, ето. Искам да кажа, че… Ами ако се окаже, че някой наистина повярва?
Апартамент №1: Мерйем
Вярата, подобно на разписанието за влака, е преди всичко въпрос на време. Огромният кръгъл часовник на гарата в цвят слонова кост бие в специални моменти от живота на хората. В същите часове потеглят и влаковете. Преди обяд има само един влак, на него се качват онези, които приемат вярата още като деца. Следобед има друг влак. Той поема и откарва неспокойните пътници в младежка възраст. После чак до вечерта няма друг влак. Само когато човек за първи път в живота си установи, че има неща, за които дълбоко съжалява, и разбира, че не е възможно да компенсира извършените грехове; когато най-устойчивите гнезда се разпадат и се появяват първите сериозни здравословни проблеми, влакът потегля за трети път. Защо ли неговите пътниците винаги се качват в последната минута и са толкова разтревожени? И най-накрая, към полунощ, за онези, които са претърпели тежки операции или пък са стигнали до прага на смъртта, има още два влака. Това са най-препълнените влакове. Не спират на нито една гара и отиват право към Всевишния. За разлика от вечерните пътници, за да не изпуснат влака, нощните пътници за всеки случай си взимат запазени места. И щом настъпи полунощ, кръгът се затваря, малката и голямата стрелка застават една върху друга в изходна позиция и от онази навалица и блъсканица на гарата тук-там остават само един-двама невярващи.
Мерйем беше от тези, които пътуваха с първия влак за деня. По тази причина вярата й бе много по-силна за разлика от останалите пътници. Беше безгранична и всеобхватна. Не беше ясно дали би сторила същото, ако не беше бременна, когато този надпис за светеца се появи на стената, и ако бременността й не бе я направила малко по-странна. Тази сутрин излезе рано с празен буркан в ръка и отиде в градината, за да вземе от „пръстта на безименния светец“. Не допускаше, че наистина тук е погребан светец, но нали и университетският преподавател бе казал, че в Истанбул под къщите, тротоарите, камъните е претъпкано с гробове и никога не се знае откъде какво може да се появи. Ако пък надписът не отговаряше на истината, щеше да си остане с буркана пръст и толкова. Ако обаче наистина имаше светец под коприненото дърво в градината на Двореца на бълхите, тя имаше само една молба към него — да даде на Мохамед поне мъничко смелост.
Апартамент №2: Сидар и Габа
Когато чу звънеца, Сидар хукна да отвори вратата с надеждата, че Мохамед отново е донесъл нещо за ядене. Но в следващия момент пред него се оказа не малкият пратеник на Мадам Лелче, а онова смахнато момиче с рижата коса. Учуди се, защото или момичето се бе променило, откакто не се бяха виждали, или в спомените му изглеждаше по-различно. Обаче очите й пак бяха много красиви. Усмихна се и без да изчака да бъде поканена, нахълта вътре. С уморени крачки се насочи към канапето и преди да се изтегне, поиска нещо за пиене от стопанина на дома, който все още бе напълно смаян. Почесвайки се по главата, Сидар се запъти към кухнята. Отвори единственото пликче с кафе, което имаше в шкафа, затопли вода в единствената кана и я сипа в единствената чаша, която стоеше на рафта.
— Ти няма ли да пиеш? — попита момичето.
— После — отвърна Сидар и вдигна рамене. — Вкъщи има само една чаша.
Момичето извади от раничката си три вафли с лешници. Габа надигна влажния си нос и се размърда. Беше се свил в ъгъла и не се втурна веднага към тях.
— Как се казваше кучето?
— Габа — отговори Сидар, като се опитваше да си спомни дали минала седмица са говорили по този въпрос.
— Какво означава?
— Габа е абревиатурата на гама-аминобутирова киселина, която забавя нервните импулси. Свързано е с центровете на безпокойство в мозъка. Противогърчовите, успокоителните лекарства и, разбира се, алкохолът забавят Габа рецептора. Човек се чувства по-спокоен.