Всъщност да си военен, при това генерал, е не просто професия. Когато се наложи да си търси работа, Павел Павлович Антипов осъзна, че не знае какво да прави и не може да прави това, което знае. Откакто се помнеше, всяко нещо, което бе преживял, се случваше както го бе подредил предварително или както трябваше да стане. Ала революцията го хвана тъкмо когато се издигна като генерал и така спечеленото с години уважение и животът, който си бе изградил, само за миг се сгромоляса. Въпреки всичко дори в онези смазващи дни не бе заставал, както в този момент, лице в лице с безпомощността, наречена неизвестност. За да се пребори с неизвестността, първо трябваше да разбере къде да я намери. Но тъй като не я откриваше, не можеше да вземе решение каква тактика да използва. Тя можеше да го нападне всеки момент, от всички страни, можеше да смени оръжията както й скимнеше. Дори да се водеше война, тя нямаше нито бойно поле, нито правила, нито стратегия. Но понеже нямаше война, беше още по-лошо, защото Павел Павлович Антипов не знаеше друг начин, по който да живее. Бе загубил твърде много — имотите си, привилегиите си, уважението, на което се бе радвал, приятелите си, роднините си, подчинените, на които даваше заповеди, армията, в която служеше, градовете, в които бе преминало миналото му, страната, в която си мислеше, че ще премине бъдещето му… Както и да е, все още вярваше, че се е съхранил и е останал такъв, какъвто беше — лоялен воин с несломима вяра.
Хиляди военни от царската армия с най-различни звания много отдавна се бяха пръснали и работеха на най-неочаквани места — в хотелите, кабаретата, игралните домове, ресторантите, баровете, кафенета, в които се носеше музика, в кината, плажовете, нощните клубове и по улиците. Носеха таблите и миеха чиниите в малки порутени ресторанти. Работеха като крупиета в пъклените игрални домове. Продаваха играчки по улиците. Акомпанираха на пиано на очарователни жени, които танцуваха и пееха в увеселителните заведения. Всички работни места бяха заети, но те внимателно следяха ситуацията и щом някъде се появеше възможност, тутакси отиваха там. Като новородено жребче графът генерал Павел Павлович Антипов пъплеше с треперещи, изнемощели крака, опитвайки се да намери своя път из цялата тази бъркотия. И след като седмици наред се мота насам-натам, единствената работа, която най-накрая успя да намери, бе като гардеробиер в едно шумно бистро. Тук често се отбиваха изгряващи италиански художници, които правеха гравюри в източен стил. Техни герои бяха френските и италианските офицери в града, които гледаха високомерно и се подвизаваха с изисканите си любовници със самурени палта и вишневочервени устни. Жените винаги бяха едри и бели, а улиците — тесни и сенчести. В бистрото ходеха и отчаяни еврейски банкери, които, за да си приберат дадения на двореца заем, даваха още по-голям заем. Редовни посетители бяха турските младежи — гуляйджии, преситени от богати наследства, но ненаситни да ги харчат, шпионите, бохемите, снобите и всички те погубваха душата си в търсене на страст и приключения.
Собственикът на бистро „Левантен“ беше плешив мъж с увиснали бузи, гуша с пластове излишна сланина и когато говореше, размахваше ръце. И без това още в началото не хареса предишния гардеробиер и когато веднъж по време на някаква разпра той си напъха носа, където не му бе работата, направо му размаза лицето. Оттогава търсеше друг на негово място. Когато видя Павел Павлович Антипов с добре сложеното му тяло и величествената му стойка, която будеше уважение, дори за миг не се поколеба да го вземе на работа. Ала в момента, в който новият гардеробиер се появи, облечен с чернено сако с лъскави еполети с пискюли на раменете и с яркожълти шнурове, които се олюляваха отпред, предишното му одобрение се промени с пренебрежение.
— Колко е странен животът, нали драги ми мосю Антипов? Свидетели сме на тоталното рухване на две големи бляскави империи. Най-малко век преди нас вие започнахте да гледате на Запад, имам предвид великия Петър4. Казват, че биел с камшик тези, които не знаели как да се държат, вярно ли е? Проверявал бельото на дамите и брадите на господата, така ли е? Градът на Петър трябва да е хубав, нали? Твърдят, че дворецът му е издигнат от блатата. А я вижте Истанбул. Открит е от четири страни, отвсякъде духат студени ветрове. Един град, чийто компас е напълно объркан, направо е развален. Знаете ли, че преди около десет години младите и дръзки учени, които избягаха от вашата могъща империя, седяха в парижките кафенета редом с младите и дръзки учени, които избягаха от нашата могъща империя. Там те разгорещено спореха и само Бог знае какви недалновидни решения са взимали. Френските сервитьори, които ги обслужваха, пускаха по едно ухо ту към тази, ту към онази маса. Вашите, които избягаха, говореха, че на всяка цена трябва да сринат държавата си. А пък нашите, които се спасиха, смятаха, че на всяка цена трябва да опазят държавата си от разруха. През всичките тези години вашите успяха, а нашите не сполучиха. Сега и аз не зная за коя империя трябва да се притеснявам повече? Колко е странен животът, нали, мосю Антипов? Да избягаш от една рухнала империя и да се приютиш в друга империя, която всеки момент ще рухне. Бягайки от униформените червени, самият вие да се окажете в червена униформа. Само дано не излезе, че това е една от игричките на Фортуна5!