Апартамент №1: Мохамед
Стъпалата, които водеха до входната врата на училището, бяха седемнайсет. Качвайки се нагоре, Мохамед броеше на глас и когато стигна до шестнайсетото, се обърна и с едва доловима надежда погледна назад. Ала чудото, което очакваше, не се сбъдна. Майка му все още стоеше на същото място. С цялата си тежест се бе облегнала на свлечената врата на оградата на двора. Внушителният й корем стърчеше напред, а тя стоеше и гледаше след сина си с огромна обида и тревога, все едно че се сбогуваше от пристанището с любим човек, който всеки момент ще отплава с кораба. Когато видя, че Мохамед се обърна и я погледна, лицето й грейна в усмивка, която бе изпълнена със състрадание, нежност и гордост в съотношение три към едно. След това, като че ли изпълняваше някакво смешно гимнастическо упражнение, вдигна двете си ръце нагоре и започна енергично да ги размахва. Ако някой я погледнеше отстрани, щеше да помисли, че, застанала сред огромна тълпа, се опитва да привлече вниманието на сина си. Всъщност между майките на всички 848 ученици в началното училище, тя беше единствената, която в последните седмици на втория срок сутрин го водеше на училище и упорито чакаше да чуе звънеца. Когато разбра, че Мохамед е избягал от училище, тя прецени, че точно така трябва да постъпи. Щеше да разнася вестниците и хляба двайсет и пет минути по-късно. Не бе чула нито дума от обитателите в блока за това закъснение и нямаше да чуе. Мадам Лелче и без това ядеше като врабче и никога не си купуваше хляб. Колкото до Хигиен Тижен, тя пускаше кошницата си и взимаше от недокоснатия с ръка пакетиран хляб. Синята Метреса не ядеше хляб, за да не напълнее. Мъжът, който живееше сам в апартамент № 7, никога не бе очаквал в някакъв точен час да му носят хляб, защото не се знаеше кога ще се прибере или кога ще излезе. Сидар нямаше пари, а онези които бяха на фризьор, нямаше да обърнат внимание на този факт. Всичко на всичко оставаха два апартамента. И тя нямаше да рискува обучението на сина си заради тях.
При всяко махване на майка си, Мохамед се смаляваше, сякаш го биеха с чук по главата. Когато най-накрая се качи на седемнайсетото стъпало и влезе през черната врата на училището, се бе смалил колкото карфица. Чантата със закуската тежеше в ръката му, както и раницата, която бе на гърба му. Огледа се, потърси нещо, което може да срита, но не можа да намери. Когато звънецът за последен път отекна в коридора, той влезе в класната стая, сля се с трийсет и двамата ученици и седна на чина си.
Въпреки страховете му първият час без мина безпрепятствено. Съученикът му, който още като тръгна училище му плясваше най-малко по два шамара на ден, бе насочил цялото си внимание към написаното на дъската. Мохамед погледна с благоговение гърба му, който бе два пъти по-голям от неговия. Нищо, че не беше висок, щеше му се обаче поне да има такъв гръб. Отпусна рамене и се огледа. За да не могат учениците да зяпат през прозорците, когато са в час, долната част на стъклата бяха боядисани в сиво и през пролуките в боята се виждаше ведрото небе. Мохамед се втренчи в огромната панделка на момичето, което бе излязло на дъската. Огледа и лакираните остри нокти на учителката, чиито вени на врата се издуваха, когато викаше. Помисли, че момичето и учителката си подхождат. Ако момичето не знаеше правилния отговор и учителката издърпаше ухото й, забивайки в него острите си нокти, нямаше да има кой знае какво значение. И без друго ушите на момичетата бяха продупчени. Всъщност най-често дърпаха ушите на момчетата. На Мохамед често му се случваше, но той не обръщаше внимание. Само че умираше от страх да не му пробият ухото. Докато навърши шест години, винаги беше с дълга коса и никак не му се искаше да бъде с продупчено ухо, та поне оттук нататък да не прилича на момиче. Потънал в страховете си, неволно се отдръпна и стана каквото стана… Гърбът внезапно се обърна — беше се превърнал в огромен бузест, червен домат. Момчето ръгна с лакът Мохамед и нагло се разхили.
Всеки ден, откакто започна училище, Мохамед мислеше как да избяга от часовете. Ала днес, стискайки зъби от болка, искаше направо да се изпари. Искаше да се случи нещастие, да стане земетресение, земята да се отвори, камък върху камък да не остане, жив човек да няма. Оценките в учителския бележник, шестицата на момичето, лакътят на съученика, с когото седеше — всичко да се разпилее на прах и пепел и завинаги да изчезне. Мохамед бе затворил очи и докато мечтаеше за най-зловещите неща на света, всички внезапно подскочиха. Чу се вой на сирени. Някой тичаше по коридора, тряскаха се врати. Учителката гледаше учениците, учениците — учителката и така в продължение на секунди се опитваха да осъзнаят какво става. В това време някой блъсна вратата и в стаята влезе дребна и симпатична жена, която гледаше изпитателно през красивите си очила с форма на пеперуда. Първо се усмихна на учителката, след това на всички ученици и с много добре премерена деликатност съобщи новината.