— Уважаема госпожо, скъпи ученици, това е учебна тревога за правилно поведение по време на земетресение — каза, като се усмихваше мило.
Преди да довърши думите си, в класната стая нахлуха трима мъже, които досущ си приличаха. Бяха яки, с големи мустаци. Надписите на тениските им гласяха: „Нехайството убива, земетресението не“, а на главите си носеха ярко жълти каски. С обиграни движения извадиха от чантите си необходимите материали и закачиха на дъската плакати с различни размери. Дръпнаха пердетата и започнаха да прожектират диапозитиви. Затаил дъх, Мохамед наблюдаваше пресичащите тъмнината снопове светлина, от които картините оживяваха.
Когато показаха и последния диапозитив и дръпнаха пердетата, дребничката симпатична жена плесна три пъти с ръце и започна да обяснява как ще се осъществи обучението. Състоеше се от два етапа. По време на първия етап, когато учениците усетят, че всичко се люлее, трябваше да влязат под чиновете, да пъхнат глава между ръцете си и спокойно да изчакат. При втория етап се налагаше да намерят най-краткия път до изхода и да напуснат сградата. Сирените нададоха вой и трийсет и двамата ученици с кикот се мушнаха под чинове. Тъй като съученикът му бе доста едър, Мохамед се бе свил като кутре в малкото пространство, което бе останало за него. След пет минути всички се измъкнаха изпод чиновете и двама по двама се затичаха към коридора. Съученикът на Мохамед, с когото седяха на един чин, не изяви желание да го хване за ръка и веригата от деца бе прекъсната. Съвсем скоро дребничката жена забеляза двете момчета, които стояха настрани, и с преливащ от обич глас каза:
— Хайде, елате тук! Тъкмо търсехме две смели деца!
Докато другите ученици се изнизваха под строй по коридора, Мохамед ги гледаше с тревога в очите. И когато класната стая остана съвсем празна, забеляза, че учителката и дребничката женя също са изчезнали. Обзе го ярост, защото бе останал извън играта и защото бе сам с омразното момче. Идеше му да срита нещо, НО преди да намери подходящ обект, тримата мъже с мустаци преминаха в действие. Единият взе носилка, другият извади дълго и дебело въже, третият разгърна едно одеяло. Сложиха двете деца на носилката, увиха ги с одеялото, след което здраво ги завързаха с въжетата. Взеха още четири въжета, закачиха две от тях на метални прътове с куки и ги провесиха през прозореца, а другите завързаха за вратата на класната стая.
— Не се бойте! — каза единият от мустакатите. След това снижи глас и сякаш споделяше с тях някаква тайна каза: — Сега ще ви спуснем надолу.
Когато пет минути по-късно събра смелост и отвори очи, Мохамед разбра, че се е озовал на шестнайсет метра над земята върху носилка, увит с одеяло с лоша миризма, здраво завързан през ръцете И краката, рамо до рамо с момчето, което най-много мразеше на този свят. Децата бяха изведени на двора, коментираха, вдигаха врява И наблюдаваха отдолу. Небето беше ясно и светлосиньо. Само едни кълбест облак лениво се поклащаше. Отгоре отпускаха въжетата, носилката се олюляваше и бавно слизаше надолу, но все не стигаше до земята.
— Сърцето ти вече се е пръснало от страх — каза проклетникът с лице като домат и се озъби. Беше толкова близо, че Мохамед усещаше дъха му. Понечи да каже, че не се страхува, ала преди да се усети, онзи се изплю в устата му и прихна да се смее. С ужасна погнуса Мохамед направи опит да мръдне главата си, за да се отърве от плюнката. Но обърка посоката и по грешка вместо в празното пространство, се изплю върху врага си.
Онзи с доматеното лице съвсем не очакваше това. В момента, в който преодоля първоначалното си стъписване, мигом подготви оръдие за плюнки и преминавайки в атака, изпрати насреща още една. Въпреки че почти бяха стигнали до земята, никой долу нямаше представа за това, което се случваше на носилката. Когато остана около три метра, онзи с лице като домат тихо изсъска:
— Гледай какво се задава. Като слезеш долу пред всички, лицето ще бъде омазано със зелени храчки!