— Дайте ми я, аз ще я платя.
Облякох се. От изненада очите им бяха станали като воденични камъни. Взех сметката и парите и тръгнах. Толкова дълго не бях излизала от къщи, че, кълна се, в началото залитах като пияна. Влязох в пощата. Имаше опашка. Чаках, чаках, както и да е, опашката напредваше и пред мен останаха един-двама души. И точно тогава го видях. При него се плащаха сметките. Седеше зад прозорчето; слагаше печати на фактурите и връщаше рестото. Загледах се в него. Не беше красив като теб. Ако говорим за ръста му, нямаше грешка. Обаче очите му — няма други такива. Възможно ли е зениците на човек да бъдат лилави? Неговите бяха такива. Накрая дойде моят ред. Поиска да види колко ни е сметката, аз му подадох бележката и парите. Той ми върна рестото, подпечата фактурата и единият отрязък остана при него. Благодарих му, той вдигна глава и много внимателно ме погледна. Разтреперих се.
— Довиждане — каза той.
От вълнение си загубих гласа. Върнах се у дома. Още на следващата сутрин станах много рано и хукнах към пощата. Дори в този час имаше опашка. Наложи се да почакам. Когато дойде моят ред, сърцето ми започна лудо да бие. Подадох фактурата за платената сметка. Той ме погледна много странно. А аз се вгледах, за да видя дали наистина зениците му са лилави. Да, бяха такива. Хората зад мен започнаха да роптаят. Това го развесели.
Сетих се за Айшин. Сигурно не й се бе случвало да се влюби в някой мъж само защото зениците му са лилави. Любимият на Айшин сигурно е някой синеок бюрократ. Събира писмата в папки, смята, осчетоводява ги в тефтери, изважда разходите от приходите и ги записва. Сигурно има огромен архив и никога не забравя, ако е спорил с някого. И както той не забравя, не позволява и на другите да забравят. За миг се замислих дали ако бяхме женени, Синята Метреса щеше да бъде като нея. Не мисля. Връзката, която това момиче си бе създало с живота, имаше дива, неопитомена страна. Наистина бе само на двайсет и две години. Може би щеше се промени, може би щом се омъжеше, и тя много бързо щеше заприлича на Айшин.
— И после?
— После стана гадно. Излизахме, виждахме се. Майка ми вдигна врява до небето, но аз не слушах никого. Не зная дали бях влюбена, но да ти кажа, доста бях хлътнала. Искаше веднага да се оженим. Аз не исках да се женя, само че сигурно нямах достатъчно смелост да го кажа. И без друго махалата ни беше малка, плъзнаха слухове. Вече нямаше накъде, трябваше да се оженим. Както и да е, сгодихме се. След годежа нашичкият започна да се променя. Веднага стана друг човек. Беше нещастен. Може би и аз съм била нещастна, но моето нещастие си беше за мен. Но когато той беше нещастен, искаше всички да са нещастни. Не беше подлец. Всъщност точно в това бе и проблемът. Не знаеше разни хитрини, ала душа даваше да научи. Постепенно стана така, че от устата му не излизаше и една добра дума. Непрекъснато се оплакваше от пощата, от сметките, от шефа си. Ние обаче не се разделихме за това — нервно се засмя тя. — Знаеш ли, причината за нашата раздяла бе един кон.
Когато видя объркването ми, отново се засмя.
— Веднъж, докато се разхождахме, видях една конска каруца. Това, което ще ти кажа сега, ще ти се стори много откачено. Моят дядо беше различен човек. Не приличаше на никого друг. „Ако преди да умреш, не си се научил как да умреш, и животът, и смъртта ти са били по принуда“, казваше той. Не го беше грижа нито за ангелите в рая, нито за огнените пламъци в ада. Поздравяваше всяко животно, което видеше на улицата. Казваше: „Ако не го поздравиш, ще бъде нелюбезно от твоя страна. Може би е твой стар приятел“.