— Обещавам — отговорих аз. Стиснахме си ръцете. Аллах да го благослови, много добре си свърши работата. Ако бях попаднала на някого друг, сигурно щеше да ме зашие все едно шие чувал. Все пак остана белег, не изчезна съвсем.
Не знаех какво да й отговоря. Това, което сподели с мен, не бе от разказите, които очаквах. Да се влюбиш в някого, означава да извадиш гнетящите го истории на повърхността, които всъщност никога не излизат на бял свят. А да продължиш да обичаш, това е, след като си чул тези истории, да се спуснеш стремглаво в света на мечтите на своя любим само за да се натъкнеш на други, далеч по-лоши. Не подходих прибързано към Синята Метреса. Тя не беше синя. Нейното синьо не бе толкова безоблачно, колкото си мислех. Притеглих я към себе си. Сгуши се и докато удобно наместваше глава на гърдите ми, леко потрепваше. След това, без да се притеснява, бавно се отпусна с цялата си тежест.
— Обикнах Лилавия принц, защото бе Лилавия принц, но той през цялото време се държеше така, все едно бе някой друг. Моля те, само не ме лъжи, става ли? За каквото и да е!
Кимнах с глава в знак на съгласие. Да лъжеш, твърдейки, че мразиш лъжата, носи нещастие точно като счупеното огледало. Както става във филмите — който извади пистолет, рано или късно го използва. Когато някой иска да не бъде лъган, всъщност копнее за това. И все пак не ми се искаше да й възразя. Много скоро тя се унесе под приглушената светлина, която се процеждаше през прозореца, и потъна в сън. Не беше красива, но лицето й излъчваше много странно обаяние. Обичах да я гледам. Станах. Тъй като около леглото не можах да намеря нещо, което да облека, светнах лампата. Чаршафът, с който се бе покрила Синята Метреса, се бе свлякъл и десният й крак бе открит. Чак сега за първи път осъзнах, че винаги правехме любов на тъмно или полуоблечени; голото й тяло все още бе загадка.
По бедрата й имаше десетки червени резки. Бяха групирани по пет, както в нашите представи затворниците отбелязват изминалите дни. Приближих се и ги разгледах отблизо. Повечето от тях не бяха много дълбоки. Сякаш бяха направени набързо. Но един от тях изглеждаше доста дълбок и струва ми се бе направен наскоро, тъй като още не бе зараснал.
Погледнах часовника. Беше 2:22. Тихо въздъхна и се обърна по корем. Завих я и загасих лампата. Една ракия щеше да ми дойде добре. В момента, в който светнах лампата, седем-осем хлебарки се разтичаха и се скриха от погледа ми. Явно и аз трябваше да напръскам дом си. Нарязах си доста сирене и повечко пъпеш. Върху сиренето сложих малко от зехтина, който ми донесе Синята Метреса, и мащерка, много мащерка. Търговецът на зехтин със сигурност не би искал да научи, че шишетата, които носеше на малката си метреса, ги консумира друг мъж.
Излязох на балкона. Без да стъпча множеството мравки, които носеха една умряла хлебарка, приближих стола си към парапета. Запалих цигара. Колко ли белези имаше още по тялото? Не можех да разбера с какво се нараняваше? Със самобръсначка или с нож? Или пък с фуркет за кок… Погледнах насъбралите се край оградата торби с отпадъци. Нямаше никаква промяна. Наоколо се носеше киселата миризма на боклук.
Апартамент №10: Мадам Лелче
Мадам Лелче с часове седеше на брега на морето редом с вечните събирачи на вещи, които бяха също като нея. Всеки път, когато топлият южен вятър се разбеснееше, вълните изхвърляха изпочупени платноходки, строшени лопати, компаси с развалени стрелки, загубили посоката рулове, букви от надписите на корабите, останали след пътниците, които отдавна са си отишли, и след тези от тях, които никога нямаше да стигнат до пристана на спокойствието.
Морето, след като се налудува с дюшеците или надуваемите топки, които вълните отвличат по време на почивката, както и с тръстиковите постелки и шапките, които вятърът отнася, ги докарва до различни брегове.
Мадам Лелче прибираше всичко, което морето донасяше, заедно със събирачите на вещи, които бяха досущ като нея.
Апартамент №3: Фризьорът Джелал
Веднага щом излетя от фризьорския салон, Джелал се спусна по малките улички и излезе на булеварда. Поразходи се петнайсет минути из навалицата и без да знае накъде върви, се шмугна в една пресечка, където бяха наредени пет съвсем еднакви бирарии. Допи му се бира, макар да нямаше такъв навик. Хареса си едно от заведенията и влезе. Имаше доста народ. Избра масата, която бе най-близо до вратата. Поръча бира и пържени картофки на сервитьора със съсухрено лице и хлътнали бузи, който явно никак не бе доволен от работата си и умът му бе зает с друго. Докато чакаше, видя един доста мургав мъж, който се бе свлякъл върху масата по диагонал на неговата. Торбичките под очите му бяха в три различни нюанса на лилавото. Мъжът се бе вторачил в ракията пред себе си. Не отпиваше дори глътка, но бе съвсем очевидно, че е пил достатъчно. Не докосваше и чинията с хамсия. Неочаквано мъжът вдигна глава: