Тази вечер, докато Павел Павлович Антипов държеше дрехите на идващите и отиващите си гости, в ушите му бе останало само ехото от думите на неговия шеф. Издържа с тази грозна и смешна униформа само три дни. Три проклети дни! След това заряза работата, заряза всичко, спря и остана там, където се намираше в началото. Сякаш нямаше работа, която да потърси, нито живот, който да изживее, цел, която да следва, просто така спря. След една седмица Агрипина Фьодоровна Антипова впери поглед в мъжа си с намерение да види цвета му. Съвсем изненадващо бе принудена да приеме, че той е непоправимо сериозен. Беше такъв заради годините си (застаряваше и все вървеше няколко крачки пред възрастта си, а сега бе спрял и чакаше възрастта му да го настигне). Беше такъв заради чина си (високопоставен и устремен все нагоре и нагоре, той бе прекалено високо и когато осъзна, че няма място, до което би могъл да се издигне, съвсем се обърка). Беше такъв и заради тялото си (прекалено представителен и при това толкова непреклонен, че ако трябваше да се наведе, за да мине през някоя врата, нямаше да го стори. Имаше непокорно и сковано тяло.) Павел Павлович Антипов се чувстваше ужасно слаб и за разлика от другите бе съвсем наясно с това. С цялото си същество, с две ръце се бе вкопчил не в идеята да бъде като другите, а да бъде себе си, и много добре знаеше какво иска. През целия си живот бе полагал огромни грижи, стъпка по стъпка се бе катерил нагоре и в крайна сметка се оказа човек, постигнал мечтания успех. Беше от тези, които не биха искали да се съобразят с каквато и да е промяна.
До този момент, като се има предвид младостта и липсата й на опит, Агрипина Фьодоровна Антипова не бе правила нищо и дори не се бе опитвала да прави каквото и да било на своя глава. В хармония с напредването на бременността стана ужасно кръгла, заоблена като нула. Стоеше си спокойно на мястото, на което сте я оставили, без да мръдне, можеше да стои така безкрайно. Но ако душеше силен вятър, щеше да се търкаля като топка насам-натам. Тъй като не бе вършила нищо по собствено решение и всичко, което притежаваше, й бе дадено от други, с типичната за неопитните хора невинност и смелост живееше в очакване, че всичко, което бе изгубила, някой ден със същата лекота непокътнато ще се върне при нея. Повечето време все още прекарваше в подготвяне на дълги списъци с нещата, които щеше да прави, щом отново се върнеше в Русия. Да кажем, че докато този ден дойдеше, можеше да работи. И тъй като вече не желаеше помощ от мъжа си, реши да направи нещо, което никога до този момент не бе правила, сама да си потърси работа.
Късметът бе на нейна страна, защото късметът обича да поставя на изпитание тези, които застават пред него с подобни претенции. И ето, че си намери работа като сервитьорка в една от най-известните сладкарници в Бейоглу. По цял ден като совалка сновеше между кухнята с аромат на канела и крем и издокараните посетители в украсения с огледала и изящни витражи салон на сладкарницата. Бе понаучила отделни думи от най-различни езици само колкото да разбере поръчките, които бяха почти едни и същи, както и желанията на клиентите, които звучаха в ушите й еднакво неблагозвучно… Никога не положи усилие да научи повече. И без това, когато не се налагаше, не си отваряше устата. Въпреки многото работа и малкото пари нито веднъж не се бе случило някой да я види намусена или да я чуе да се оплаче от нещо. Всъщност шефът непрекъснато напомняше на момичетата да се усмихват, докато сервират, само че в момента, в който се скриеха от полезрението му, те изцяло променяха изражението си. За разлика от тях през целия ден, във всеки момент, усмивката бе съвсем естествено изписана на устните на Агрипина. На всичко отгоре, докато другите момичета се опитваха при всяка възможност да се скатаят от работа или пък гледаха да намерят нещо, с което, перчейки се, да се измъкнат от жестоката преса, тя непрекъснато работеше. Това, което я измъчваше повече от желанието й да остави в миналото изпълнените със страдание дни, бе по-скоро потребността й да се посвети на страданието и посвещавайки се на него, да се отдаде на вярата си. Ала с времето нейното безропотно покорство излезе от рамките на допустимото смирение и започна да прилича на упорито и страстно възхваляване на проблемите. Обикновено тайно я завладяваше гордост заради страданието й. Тя вярваше, че колкото повече се трови, толкова повече се пречиства и колкото повече се отдава в полза на рабите господни, толкова повече се приближава към него. Колкото по-непоносими бяха трудностите, с които се сблъскваше, колкото по-драматични бяха ситуациите, които трябваше да изтърпи, колкото по-вулгарни бяха хората, които обслужваше, толкова повече нарастваше дълга на Всевишния към нея. Рано или късно щеше да получи това, което й се полагаше. „Това е само изпит — казваше си тя и се усмихваше на себе си. — Колкото е по-тежък, толкова по-хубав ще бъде неговият край“.