— А, ти ли си Су? — попита и видимо се успокои. — Как се чувстваш с къса коса?
Както беше с маратонки, Су бе три сантиметра и половина по-висока от Мадам Лелче. Усмивката й се разтегли от ухо до ухо и кимна с глава. За пореден път възрастната жена се притесни от преливащата радост на детето. Но когато забеляза, че се кани да влезе, я обзе истинска тревога. Обърна се и погледна през рамо към хола. От много години никой не бе прекрачвал прага на този дом. Не приемаше никого, дори по-големия си брат, когото много обичаше. Когато им домъчнееше един за друг, се срещаха в известна стара сладкарница, украсена с витражи. И всеки път, сред аромата на канела и крем, изяждаха по една ябълкова торта и пиеха капучино. Докато възрастната жена се опитваше да измисли някаква благовидна причина да не покани Су, тя я гледаше с големите си черни очи, които бе наследила от майка си, и някак се затвори в себе си. Въпреки искрената си усмивка изглеждаше много нещастна. Сърце не й даваше да я отпрати. Пък и нямаше нищо страшно, все пак беше взела мерки.
— Ела да изпием по едно кафе с мляко — каза, като се отдръпна, за да може детето да мине.
— Не обичам мляко — отвърна Су.
— Не съм виждала дете, което да обича мляко — поде Мадам Лелче. — Но след като си вече в пети клас, значи си достатъчно голяма и реших, че можеш да пиеш и мляко.
При тази желязна логика, без да продума, Су събу обувките си, огледа се и тъй като не откри кошница с пантофи, както очакваше, разбра, че в тази къща се ходи по чорапи.
— Тук май мирише по-лошо, отколкото у нас — каза тържествуващо тя, щом прекрачи прага на хола. Усмихна се щастливо и заоглежда наоколо, като си тананикаше една песен, която слушаше сутрин в микробуса, докато пътуваше към училище.
Апартамент №2: Сидар и Габа
С голямо притеснение Сидар следеше нещата, които момичето извади от раничката си: тюркоазена четка за зъби (така четките за зъби ставаха две), чаша с десетки отворени и затворени очи (значи чашите ставаха две), шампоан с жожоба (ето, че и шампоаните ставаха два), кутия с тампони (такова нещо нямаше вкъщи), хавлиена кърпа (хавлиените кърпи ставаха две), една камара книги и компактдискове (така книгите и дисковете ставаха цял куп).
Когато се съгласи момичето да остане тук, всъщност нямаше това предвид. Каза й, че може да идва от време на време, а не да се нанесе. Ако това красиво момиче с рижа коса искаше да храни Габа с лешникови вафли, да гледа тавана, докато лежи на канапето, и да прави секс с него — да, той нямаше нищо против. Не виждаше нищо притеснително в присъствието й, докато в дома му имаше един Сидар, един Габа, едно момиче. Проблемът беше във вещите, които бе донесла със себе си. Когато някой се промъква в нечий живот, задължително носи със себе си разни неща. Всеки път, когато Сидар яхваше необузданите коне на хашиша и препускайки в галоп, те нахлуваха в лабиринта на мозъка му, се препъваше в един и същи въпрос: „Кое“? Ако пред него имаше две чаши, не можеше да вземе решение от коя да пие, ако имаше две хавлии, не знаеше с коя да избърше лицето си, от две книги, не може да реши коя да прочете, между два компактдиска се объркваше… За него това беше повече от труден въпрос. Много пъти му се бе случвало в едната си ръка да държи пакет с бисквити със сусам, а в другата — бисквити със сметана и да не знае какво да направи. Накрая установяваше, че е стоял четирийсет минути, без да мръдне. Колкото повече се опитваше да се измъкне от тази непоносима мъка, толкова по-бързо затъваше в нея. А щом избереше единия от двата предмета, мисълта му оставаше в другия. Като гладни пиленца, чиято майка още не се е върнала, предметите отваряха човчици и започваха да крещят:
— Избери мен, Сидар! Моля те, избери мен!
Само че той не искаше да избира. Всички смятаха, че е предпочел Швейцария пред Турция. Това не беше точно така. Не беше избирал, просто си дойде, а може би някой ден щеше да си отиде. Напоследък все повече се замисляше дали самоубийството не е избор на една от две възможности, както мислят всички хора. Но също като Габа самоубийството за него бе единствено. Просто щеше да го направи.
Но опреше ли до начините на самоубийство, отново се изправяше пред въпроса „Кой“. Защото тогава пред него се разкриваха какви ли не възможности. Когато яхваше конете на наркотиците, дори да можеше да стигне до прага на самоубийството, отново се сблъскваше със същото затруднение. Тогава газовата печка в кухнята, въжето, което можеше да се залюлее от тръбата, дето минаваше през средата на хола, лекарствата, самобръсначките в банята и мостът над Босфора в един глас започваха да крещят: