— Джелал, какво направих! Как можах да прежаля детето си? Дано нищо не им се е случило!
— И на двамата ли? — попитах.
— И на двамата — отговори.
Погледнах ръцете й, целите бяха надрани. Беше изтръгнала трендафила от корена му, само и само да развали магията.
— Джелал, нали нищо няма да им се случи? — попита ме тя.
— Няма — отвърнах.
— Да не би да не си направил точно това, дето каза ходжата? — попита тя.
— Не го направих точно — казах.
Така се зарадва, че рече:
— Браво, моето умно момче!
След това ме прегърна с благоговение. Тогава разбрах, че те обича повече от мен. За съжаление любимият й син бе този, който замина.
Изведнъж Джемал усети как настръхва от главата до петите. Стана да затвори вратата на балкона, но усети, че му се завива свят и отново коленичи.
— Щом някой каже светец или ходжа, умирам от страх. Сякаш се връщам в онзи ден. Не защото вярвам. Ако искаш да знаеш, не вярвам нито в светците, нито в ходжите. Честно казано, след всички тези години вече се съмнявам, че онази коса от царевица е издавала звуци. Явно съм се уплашил и съм помислил, че чувам гласове. Но все пак в мен винаги остава съмнение. Ако го нямаше, мама щеше да се обърне в гроба. Така ми се струва.
Помълчаха още две минути. Токът дойде точно по средата — едната минута мина в мрак, а втората — в светлина.
— Значи затова се ядоса, когато се шегувах за светците. Да пукна, ако си отворя устата още веднъж.
Джелал въздъхна. Не отговори на близнака си. Беше си такъв по характер — или се сдържаше, или преминаваше всички граници.
— Ако искаш да затворим салона! Ако се притесняваш да подстригваш коса срещу гроба на светеца, можем да си отворим фризьорски салон на друго място.
— Я стига! — засмя се Джелал. — Ти май ме бъркаш с четката с кокалената дръжка.
Апартамент №9: Су
— Дебелите с чаршафите! Дебелите с чаршафите! — извика Су и сякаш бе кукувичка на часовник, която подава глава през прозорчето и отново бързо се прибира обратно. Беше седнала на последната седалка до прозореца в училищния микробус, който оставяше децата по домовете им. Пред нея седяха две момчета със заредени с леблебия пистолети и стреляха по цели, които тя посочваше.
Двете жени с фереджета, които привлякоха погледа на Су, вървяха по средата на двулентовото платно и тъй като се опитваха да пресекат улицата, цялото им внимание бе насочено към минаващите автомобили. Училищният микробус, в който децата весело се закачаха и можеха да проглушат ушите на човек, мина зад тях и те не забелязаха прелитащите със свистене леблебии. Момчето, което бе пропуснало целта, отстъпи мястото си на своя съученик, а през това време Су вече бе набелязала нов обект:
— Човекът с кучето! Човекът с кучето!
Една леблебия попадна в качулката на спортно облечен мъж. Но кучето му — порода териер, не бе късметлия като него. Огледа се и понеже не можа да разбере откъде летят леблебиите, които го улучваха по главата и опашката, започна да лае в различни посоки. Хукна след микробуса, колкото му позволяваше каишката. След това спря, безпомощно изквича и изчака стопанина си. Вероятно една от леблебиите го бе уцелила по окото, защото непрекъснато мигаше. „Уау“, извика стрелецът, доволен от попадението. Сега вместо „Супер!“ казваха: „Уау!“
В този момент трите момичета с конски опашки, които винаги сядаха отпред и се държаха свойски с шофьора сякаш бяха приятели от години, и непрекъснато го караха да им пуска касети с поп музика, се обърнаха и погледнаха с укор съучениците си. Су не им обръщаше внимание. Щом се разчу, че е хванала въшки и си подстрига косата, веднага бе отцепена от света на момичетата, към който и без друго й бе трудно да се приобщи. Налагаше се да бъде с тях единствено в съблекалнята преди и след часовете по физическо възпитание. Държеше се с тях, все едно че ги няма и очакваше същото в замяна. Седнали една до друга на пейките в тясната съблекалня, момичетата се пръскаха дезодоранти и докато обуваха чорапогащниците си, се споглеждаха многозначително, говореха закодирано, за да покажат на Су, че не е желана. Момчетата обаче не бяха такива. Смятаха въшлясването за нещо обикновено.
Надвеси се от прозореца и се изплези на териера. Но тъкмо преди да седне на мястото си, съзря мъж с дълга коса и брада, който обикаляше около кофата за смет недалеч от тях. Ловко вадеше тенекиени кутии и ги слагаше в дисагите, които бе преметнал през рамо. От време на време спираше, сякаш чуваше странен глас от кофата, който му задаваше трудни въпроси, и се почесваше по главата. Беше облечен със скъсан гащеризон с петролен цвят, а на главата си носеше виненочервена барета. През дупките на гащеризона се виждаха мръсните му крака.