— Клошаря! Клошаря! — извика Су.
Момчето, което пое поста до прозореца, нагласи леблебиите и духна с всичка сила в хартиената тръба. Ала мъжът заряза боклуците и с инстинкт на животно, досущ като жертвите, които, преди да бъдат застреляни, се смеят в очите на убийците си, отвори уста, улови във въздуха леблебиите, които летяха към него, и ги погълна. Сложи ръка на сърцето си все едно благодареше и отново зяпна за втора порция куршуми. Като видя, че леблебиите закъсняват, нетърпеливо потрака с пожълтелите си зъби. Момчето, което седеше до прозореца, ужасено се отдръпна и скри пистолета. През това време Су стоеше залепена за стъклото и с ококорени очи гледаше странния мъж, който никак не приличаше на хората, които познаваше.
Апартамент №2: Сидар и Габа
Когато момичето тресна вратата и си тръгна, Сидар се почувства нищожен. Изчака до вечерта с надеждата, че ще му прости и ще се върне. Накрая, като видя, че чака напразно, закачи каишката на Габа и двамата се понесоха по улиците.
За двайсет минути изминаваха разстоянието до арменското католическо гробище. От всички гробища в града, най-много харесваше тези. За да може Габа да влезе, избута докрай красиво декорираната врата, която не даваше и най-малка представа за светлото пространство, скрито зад нея. Както винаги, пазачът измърмори неодобрително. В началото бе подозрителен към всяка тяхна крачка, но с времето се примири и реши, че кльощавият младеж е просто особняк, който никому не пречи.
Когато Сидар се появи на широкия калдъръмен път, който пресичаше страничните пътеки в гробището, един стар човек, седнал на пейка в близост, му махна. Бяха се засичали и преди. Поздравяваха се, но никога не бяха разговаряли.
— Ето, че пак си дошъл — каза старецът, като му даде знак да седне до него. — Още си много млад. Защо бързаш толкова?
Сидар седна в другия край на пейката и внимателно огледа мъжа. Беше поне на седемдесет и пет години. Може би осемдесет. Очите му бяха като мъниста — малки, кръгли, сиво-сини.
— Виждал съм и гробове на деца — възрази Сидар.
— Не казвам, че си млад да умреш, а че си млад, за да мислиш за смъртта — отвърна мъжът.
Лаят на Габа се чуваше отдалеч. Сидар наостри слух. Нямаше защо да се тревожи. Сигурно някой му даваше храна. Или пък се канеше да грабне вкусното лакомство. „Джаф, джаф! Благодаря за геврека, много мило от ваша страна!“
— Днес и аз си мисля за смъртта — каза старецът, който очевидно имаше желание да побъбри. — Тази сутрин се обади сестра ми. Сънувала лош сън. Деца сме. Държим по едно шише, само че млякото в него е странно. И вместо да капе се лее. Отвътре изскачат бели мишки колкото малкия ми пръст. Майка ни дръпва оттам, сестра ми обаче се връща обратно. Знае, че млякото е мръсно, но пие. Майка ни се ядосва. „Какво направи? Това е голям грях!“ — крещи тя. Сестра ми се разплаква и на майка й става мъчно. Взима я в скута си и я утешава: „Недей да плачеш! Всевишният ще ти прости!“ Аз стоя до тях и също плача.
Габа отново се разлая. Сигурно някакви хора му се радваха. Макар че нито старецът, нито Сидар виждаха нещо от пейката, неволно погледнаха към входа на гробището. Всичко беше наред. Лаят означаваше: „Може да ме погалите, ако дадете още един геврек.“
— От години не сънувам, а и да сънувам, не помня сънищата си. Сестра ми ги помни. И те все се сбъдват. На младини не харесваше никого. Признаваше само книгите. Горката ни майка много се притесняваше. Забрани й да чете, понеже носът й кървеше. Но тя се криеше и пак четеше. Обичаше романите. Четеше на френски. Откакто съм се родил, така си я спомням — вглъбена в някоя книга; знаех, че след малко от носа й ще потече кръв. Можех да я предупредя, но не исках да я притеснявам. Стоях така и я гледах, чаках да капне кръв. По страниците на романите, които четеше, все имаше петна от кръв. И да искаш, не можеш да ги изтриеш, оставаха си така. Сестра ми имаше дневник, говореше си с него. Веднъж се върнахме от училище и гледаме, няма и следа нито от романите, нито от дневника. „Изхвърлих всичко“ — каза майка ми. Сестра ми пребледня като платно. Обичаше майка, но никога не й прости.