— Благословен да си, професоре! Знаеш как да говориш — рече и остави чашата. Добре, че нямаше червило по нея. — Студентите обичат ли да те слушат?
— Ела някой ден с мен и ще разбереш.
— Ако някой попита коя съм, какво ще кажеш?
— Че учиш друга специалност и искаш да чуеш лекцията. Ще се хванат, толкова си млада — казах и я погалих по лицето. На приглушената светлина белегът не се виждаше. — Но, ако искаш, ще кажа, че си ми приятелка.
— Това ще бъде долна лъжа! — наежи се тя. — Нима мога да ти бъда приятелка? Две думи да разменят с мен и лъжата ще лъсне. Не зная нещата, които си говорите. Не съм учила в университет. А и на тази възраст няма за кога.
Понякога се съмнявам, че изобщо съзнава колко е млада.
— Приятелството изисква съвместимост. Може да се влюбиш в необразован човек, но не и да му станеш приятел. Щом си отвори устата, веднага ще проличи. Двамата трябва да са на едно ниво. Ние с теб не можем да сме приятели. Не можем да се оженим, нито пък да сме гаджета. Виждаме се уж по съседски, но объркахме нещата.
— Защо да не можем да сме гаджета?
Вместо отговор, малката ми любима — развълнувана и без червило, отпи голяма глътка от чашата. Сбърчи лице. Защо се насилва, щом не обича алкохол?
— В най-добрия случай можем да бъдем съучастници — рече и посегна към ядките, за да промени вкуса в устата си.
По улицата мина бяла кола с черни стъкла, от която гърмеше музика. Синята Метреса се наведе над перилата и изпсува с цяло гърло. Нежно я притеглих към себе си и я целунах. Бясната музика, която се носеше от колата, заглъхваше и най-накрая съвсем отзвуча. В тишината един забързан комар тайничко пикира. Вятърът спря и гадната миризма на боклук изпълни ноздрите ми. Синята Метреса приключи с ядките. Аз изпих ракията си и започнах нейната. Комарът отново атакува и аз плеснах с ръце във въздуха. Отворих длани. Бях го изпуснал.
Апартамент №10: Мадам Лелче
— Притесняваш ли се, Су?
— Добре съм — изрепчи се Су. Все още стискаше учебника по английски.
— Да ти направя кафе с мляко и да се сгреем. Извади от шкафа две чаши — каза Мадам Лелче, като се опитваше да не обръща внимание на неканената си гостенка. Всъщност бе решила следващия път да измисли подходяща причина и да я върне от вратата, за да пресече завинаги пътя й към този дом. Но момиченцето беше толкова оклюмало, че пак не можа да го направи.
Су въздъхна. Не й се пиеше кафе с мляко в тази жега. Всъщност нямаше значение дали ще изпие една „скапана“ кола, или „скапано“ кафе с мляко. Напоследък беше модерно да се казва „скапан“. Зачеса кльощавите си крака и стана от креслото. Отвори стъклените вратички на бюфета в единия край на хола, присви очи и се вгледа. Колко много неща имаше тук: порцеланови чаши, чашки за ликьор, чаши за шампанско, стъклени чаши за вода, ръчно изработени пана, сребърни лъжици и множество извезани с дантела кутии, чието предназначение не можеше да определи. Хвърли едно око и хареса две бледолилави чаши с дръжки като бръшлян. Посегна и взе кръглата лакирана табла, която бе непосредствено зад чашите. В средата имаше красива рисунка. Застанал на дървена стълба, някакъв мъж с калпак и мустаци придържаше жена с рокля до глезените. Жената бе отпуснала глава на рамото на мъжа. Двамата сякаш бяха на някакъв планински връх, от който се откриваше прекрасна гледка. На фона се виждаше къща и сенчеста гора в преливащи нюанси на зеленото. Су обърна таблата, като че искаше да разбере какво се случва по-нататък. Но на гърба нямаше рисунка; в единия край с изящен шрифт бе написано „Вишняков“.
Сложи чашите на таблата и затвори с крак вратичката на шкафа. Понечи да се върне обратно, но нещо привлече погледа й встрани.
Вратата на хола, от която се излизаше в коридора, бе открехната и там… там беше много странно.
Тихичко приближи, отвори широко вратата и замръзна на място. Изкушена, стъпка по стъпка се приближаваше към коридора. С всяка крачка все повече се смайваше, побиваха я тръпки.
— Колко захар да сложа? — извика от кухнята старата жена. Но тъй като не получи отговор, намали котлона, на който топлеше млякото, и се върна при гостенката си. Видя, че в хола няма никого, и първо си помисли, че детето си е отишло. Ала щом съзря, че вратата към коридора е отворена, неволно посегна към врата си. Нямаше го. Сиво-сините й очи панически шареха из хола и накрая зърнаха ключа с кадифена панделка на масичката в ъгъла. Пребледня. Сърцето й щеше да изскочи. И се втурна след детето.