Апартамент №5: Хаджи Хаджи, снаха му и внуците му
— Вървете! — изкрещя снахата. — Вървете или ще ви счупя краката.
Двете деца, които държеше, започнаха да плачат още по-силно. Седемгодишното момче спокойно вървеше след тях. Днес бе чудесен ден за него, но не и за майка му. Служителките на другите гишета недоволстваха и големият шеф, който на сто години веднъж се появяваше лично, нахлу по обяд в киното.
— Това да не е детска градина! — закрещя той и строго погледна момиченцето и момчето, които не можеха да откъснат очи от прекрасния Аладин и седналия по турски шишкав дух на двуметровите плакати, които висяха от тавана по случай премиерата на филма. От този момент и двамата не спряха да плачат.
— Ако издържите още няколко дни, ще измисля нещо — каза притеснено снахата, но знаеше, че това няма да стане.
Вървейки към Двореца на бълхите, децата постепенно престанаха да плачат. Докато се качваха по стълбите, гласовете им почти не се чуваха. Но щом прекрачиха прага на апартамент №5, пружините им отскочиха и с писъци хукнаха към прегръдките на дядо си. В този момент Хаджи сладко подремваше на дивана, а до него бе „Юсуф и Зюлейха“ — третата от четирите книги, чието количество не се променяше. Изневиделица го застигнаха викове, писъци, обич и тъй като не можеше да разбере какво става, страшно се стъписа. Хвана се за кръста, учудено започна да мига и стана.
— Татко, оставям ти децата — каза снахата, като гледаше встрани. — Трябва да се върна на работа.
Хаджи Хаджи прегърна момиченцето и момчето, а те, окуражени от него, за пореден път се разплакаха. Снахата стоеше безмълвно и с болка наблюдаваше тази сцена.
— Само те моля, имай малко милост и не трови със зловещи истории тези детски главици — каза и затвори вратата.
Останаха сами. След толкова пролети сълзи малките тежко въздишаха, а дядо им обираше космите от брадата си. В стаята цареше неестествена тишина. Сега пък не знаеха какво да правят. Не след дълго големият внук наведе назад голямата си глава, изумрудените му очи заблестяха и той се усмихна. Всъщност и на него му хареса, че се върнаха у дома. Радваше се, че излезе навън, но сред хората, които го гледаха със съжаление, се чувстваше нищожен като муха и някак отчужден. А вкъщи бе единственият владетел на малкото си царство и безспорно единствен господар на живота си като в пашкул.
— Хайде, дядо — каза той. — Можеш да ни разкажеш каквото си искаш!
Апартамент №10: Мадам Лелче и Су
— Колко много неща! — възкликна Су, като гледаше ту в едната, ту в другата посока.
Когато Мадам Лелче успя да я настигне, Су бе вече в края на коридора. Не само бе успяла да стигне, но и да погледне в трите стаи, чиито врати се отваряха към него.
— Не всичко е мое.
— На кого е тогава?
— На различни хора. Пазя нещата им — каза Мадам Лелче, без да откъсва очи от подноса, на който Су бе сложила лилавите чаши. Боеше се да не се счупят. Ала така се бе паникьосала, че не можеше да направи крачка към детето, за да грабне от ръцете му таблата с болярина и неговата любима.
Всъщност слисаната бе Су. Тя бе отгледана в дом, в който всичко беше бяло, лъснато до блясък, в който непрестанно се чистеше и никога не бе достатъчно чисто. А сега имаше чувството, че е попаднала в омагьосана градина, за чието съществуване не предполагаше и в най-смелите си мечти. Тук, освен бяло, имаше десетки цветове. И трите стаи бяха претъпкана с вещи, складирани на куп. Не се знаеше кои са ценни, кои ненужни. Изведнъж на Су й се стори, че тук е по-широко, отколкото в нейния дом. Апартаментът на Мадам Лелче бе много по-голям от другите в блока, дори от всички останали жилища, които бе виждала. Апартамент №10 не беше дом, а сложна машина с хиляди копчета, лостове и странни части и ако някой дръзнеше да издърпа дори една от тях, щеше да се разпадне.
Навсякъде имаше захвърлени химикалки; изгорели крушки; изхабени батерии; скъсани парченца тюл; спукани балони; лекарства с изтекъл срок; овехтели дрехи; копчета, нито едно от които не приличаше на останалите; отлепени ваденки; празни касети; запалки без газ; очила без стъкла; капачки за буркани; стари банкноти; накъсани платове; спукани статуетки и вази; пожълтели снимки; разкъсани перуки; катинари без ключове; чаши със счупени дръжки; бебешки шишета без биберони; разтопени абажури; скъсани книги; картонени, пластмасови, дървени, седефени кутии; празни шишета от прясно мляко; дръжки от захаросани ябълки; клечки от сладолед; кутии от храна; кукли без глава, ръка или крак; чадъри със счупени спици; почернели цедки; вековни звънци; дамски чорапи с намазани с лак бримки; амбалажни хартии; дръжки на врати; развалени домакински уреди; изписани тефтери; пожълтели списания; празни шишета от парфюми; разпарцальосани обувки; дистанционни; ръждясали метали; остарели бонбони; пръстени без камъни; плетени на една кука цветя; езици от обувки; ластици за опаковане; клетки за птици; клавиатури с развалени букви; тенекиени кутии с мухлясал чай; пакети с тютюн; разноцветни гривни; коя от коя по-красиви шноли; стъкла от телескопи… Докато Су безмълвно се оглеждаше, се закачи за една мрежа, която висеше над купчина с вещи.