— Защо ми се усмихвате? Какво искате да кажете с тази усмивка?
Агрипина Фьодоровна Антипова впери празен поглед в хокащата я мюсюлманка. Но ефектът от нейното сепване бе, че разгневената жена се ядоса още повече. Всъщност тя беше член на Сдружението на съвременните жени — организация, която защитаваше тезата, че трябва да се екстрадират всички бежанки, дошли с белогвардейците, които вземат акъла на мъжете мюсюлмани и измъкват парите от портфейлите им. Между по-важните задачи на членовете на сдружението беше да намерят белогвардейските аристократки с дълги копринени руси коси, бели шии, нагли погледи и неморално поведение и да ги опишат в протокол. С подготвените доклади трябваше често да посещават известните високопоставени личности и да си осигурят подкрепа за своята кауза. Те настояваха да се затворят нощните клубове и всички изоставени места, които можеха да вселят проклятието на Содом и Гомор в Истанбул, и да се изгонят от Галата всички проститутки, домъкнали се от публичните домове на Киев и Одеса. Спасените от грозящата опасност още непрогледнали в живота младежи с незасъхнало по устните майчино мляко, не трябваше да изпитват досада от техните предупреждения. И докато властите вземеха необходимите предпазни мерки по този въпрос, следвайки политика на гонение, жените от сдружението със собствените си възможности трябваше да изразяват лошото си отношение към всяка бежанка, съпруга на белогвардеец.
Когато Агрипина Фьодоровна Антипова преодоля първоначалното си смущение, вдигна ръка към гърдите си, обгърна с длан образа на Свети Серафим, който носеше на сребърното си колие, и силно го стисна. Заредена с неговата сила, се усмихна на жената, която възприе като част от пълния с безкрайни страдания божествен изпит, през който минаваше. Поведението ти не беше правилно, но аз все пак ще бъда великодушна, дори ще ти простя, защото така е правилно.
Вечерта, когато се прибра вкъщи, набързо разказа случката на мъжа си. И без това той нищо не я бе попитал. Не искаше да знае каквото и да е, свързано с живота навън. От една страна, се възхищаваше на жена си, задето успяваше да оцелява в този кошмарен живот, и в същото време съвсем откровено се обиждаше. Откакто се принудиха да напуснат спалното помещение, предоставено от френския червен кръст, рядко излизаше от противната дупка, която си бяха взели за дом. Пишеше писма на брат си във Франция, които всъщност не изпращаше, а после, потъвайки в мисли, наблюдаваше хората по улицата. Дните му минаваха пред прозореца в съзерцание на живота отвън сякаш очакваше някого. И като че ли за да сложи край на това досадно чакане, бебето им се роди в седмия месец.
За разлика от мъжа си Агрипина Фьодоровна Антипова не посрещна с радост своята дъщеря. С преждевременното тежко раждане светът вероятно бе спечелил още една душа, но тази душа бе открадната от нейната. По време на бременността Агрипина беше съвсем различна. Това, че през цялото време сред толкова много хора Всевишният бе избрал именно нея, й вдъхваше още по-силна увереност; тя приемаше всяка неприятност, която се стоварваше на главата й, като принудително преодоляване на тежкия изпит. Вярата й в бог съвсем не бе разколебана. Това, което хората около нея не разбираха и всъщност не приемаха, бе, че с цялата си душа тя вярваше, че е главният герой в една удивителна и прокълната приказка. За да спаси себе си и мъжа си от лапите на инертния свят, в който живееха, сама, но от името на двамата, се бе трудила и като перла, търкулнала се в калта, очакваше деня, в който отново щеше да бъде почистена и да заблести. Ала сега започна да подозира, че още от самото начало Всевишният е закрилял не нея, а бебето в утробата й и затова след раждането я бе оставил да се справя сама със собствената си съдба. Каквото и да направеше, не можеше да се отърве от усещането за празнота, чувстваше се изоставена. От бляскавата горделивост на лицето й не бе останала искрица дори. Сякаш от цялото й тяло се изливаха кофи с вода — то повехна и сякаш се смали. Само гърдите и все още бяха големи и пълни и като устна, от която капе кръв, от време на време процеждаха мляко. Следобедите на бегом тичаше до къщи, за да кърми бебето, и винаги се озоваваше пред една смазваща сцена. Всеки път намираше мъжа си и бебето на канапето пред прозореца под светлината, която струеше не от слънцето, а сякаш от седмото небе, и разпръскваше златни лъчи. В безкрайно блаженство и невинност те спяха прегърнати или си играеха. Всеки път сърцето й се свиваше, защото от духа, който някога бе носила и вярваше, че е частица от нея, нямаше и помен.