Откъснах лист от тетрадката с лилии и започнах да си рисувам. След като не можахме да определим дали въшката има лице и как изглежда то и след като разбрахме, че от въшката по-лошо няма, я превърнахме в чудовище, взимайки по парченце от най-гадните твари на света. В крайна сметка се получи нещо странно и невиждано — същинска игра на природата. Едното око бе като на жаба, а другото — като на кукумявка. Изглеждаха толкова странно едно до друго, че така наречената въшка сякаш бе ударена с чук. В ъгъла написах с дребен шрифт: „Пияна въшка“.
Су погледна картинката и звънко се засмя.
— Великолепно! Това е то! Ако не си държиш езика зад зъбите, ще се превърнеш в това нещо!
Исках да се престоря на уплашен, но не се сдържах и се разсмях. Тя пък се престори на обидена, но не издържа и също се разсмя.
След това изведнъж замълча и се оклюма. Беше несигурна, сякаш съзнаваше, че е изрекла думи, които не може да върне назад. Именно в този момент ми мина през ум, че това, което ми разказа, може би е вярно.
Апартамент №6: Метин Четин и ЖенамуНадя
— Казах ти да не губиш вяра във Всевишния, Лорета! Ето, че паметта те се възвърна. Трябва да си щастлива, дъще. Заслужаваш да бъдеш щастлива — каза сестрата на младата жена, която научи, че ще бъде изписана.
— Колко странно — усмихна се тя и гримираните й със зелени сенки очи се разшириха още повече. — Преди единственото ми желание бе да си спомня миналото. Сега обаче искам да се отърва от него. Искам да започна нов живот, сестро. Вече няма да ви изоставя.
— Ето, видя ли, Лорета няма да ни изостави — каза ЖенамуНадя на хлебарката, която пъплеше из буркана в ръцете й. — Но ти си една гадна Blatella Germanika49 и можеш да се махнеш, нали?
Към края на миналия век, в един мъглив ден, насред някаква мръсна улица един учен наблюдавал популацията на хлебарките от вида Германска хлебарка и написал доклад. Почти всички хлебарки били женски и когато д-р Хауърд се натъкнал на тях, тъкмо се канели да напуснат ресторанта, който населявали, и да се преместят на отсрещния тротоар. Преселението продължило около три часа. Когато д-р Хауърд започнал да проучва защо женските хлебарки са се изнесли от ресторанта, не стигнал до задоволително заключение. Доколкото знаел, този ден в ресторанта не се било случило нещо необичайно като пръскане с препарати или основно почистване. Оставала само една причина — огромното им количество. Поради нрава и потребностите си хлебарките не обичат да живеят на тълпи. Изглежда, наистина били страшно много, след като, без да са застрашени от бедствие, женските все пак рискували да напуснат дома си и мъжките екземпляри. Съдейки по факта, че стотици вече били на път, със сигурност още хиляди пъплели в ресторанта.
ЖенамуНадя се вгледа в буркана и сякаш онемя. След като Blatella Germanika ненавиждаха светлината, но през най-светлата част на деня изпълзяваха от дъното на гардероба, където бе скрила картофените фенери, сигурно се бяха преселили отнякъде! И ако наистина беше така, незнайно къде имаше още стотици, а може би и хиляди хлебарки.
Апартамент № 7: Синята Метреса и аз
Снощи бях в кухнята и претоплях останалите от предишния ден макарони, когато внезапно звънецът иззвъня на пожар. Отворих. Никога не я бях виждал в такова състояние.
— Взех си белята — изстена тя. Имаше сенки под очите, сякаш дни наред не бе мигнала. Заедно с искрящия й поглед и свежестта на кожата й бе изчезнало и сиянието на младото й лице, кожата около носа й бе подсечена от бърсане. Беше друго лице. И понеже Синята Метреса съществуваше чрез лицето си, бе се превърнала в друг човек. Докато претоплях макароните, й подадох чашката, от която си пийвах по малко. С отвращение смръщи лице. Не отпи и глътка от ракията, но изчака да преполовя чашата. После заговори:
— Снощи щеше да дойде — каза забързано. — Прати ми съобщение на мобилния. Сготвих патладжани. Всъщност щях да правя пиле по черкезки, но не ми дойде отвътре. Бях обидена. От десет дни не се бе отбивал. Затова сготвих патладжани. Тях също ги обича. Не колкото пилето по черкезки, но обича и патладжани. Цял ден пекох и белих патладжани.
Погледнах я учудено. Но тя даже не забеляза, че се усъмних в думите й. Бързаше сякаш всеки момент някой щеше да й каже, че времето за изказване е изтекло. Изсипа купища безсмислени подробности. Не се включих в разговора.
— Получил е инфаркт — каза тя и с това приключи подробния си разказ. — Обадиха ми се от болницата, защото последният избран номер е моят. Сигурно са помислили, че съм жена му.