— Съжалявам.
Като ме чу, сърцераздирателно зарони сълзи все едно съм отхвърлил решение, което тя е очаквала с надежда. Може би си помисли, че не съм достатъчно искрен. Имаше право. Никога не бях заставал лице в лице с търговеца на зехтин, пък и не го коментирах, а и всичко на всичко го бях виждал два пъти отдалеч. Изглеждаше ужасно.
Коремът му стърчеше над панталона, бе мазен и космат и в крайна сметка изобщо не ми беше конкурент. Притеснявах се за моята любима дори повече от него и бях доста изненадан. Не допусках, че е толкова привързана към този твърде нелицеприятен мъж. Нищо не се променяше от факта, че умираше да го коментира, че изпитваше удоволствие да чуе моята негативна оценка. Явно бе привързана към него. И много по-зависима, отколкото очаквах. Погалих я. Грубо ме отблъсна.
— Не ме разбираш — захълца тя. — Аз съм виновна. Горкичкият, не изкара до сутринта заради мен. Преглътна сякаш буца бе заседнала в гърлото й. — Отидох при светеца.
— Какво си направила?
— Всъщност не е точно така. Мерйем ми напъха в главата тази идея. Вкъщи бяха останали няколко бутилки бананов ликьор. Преди няколко дни й ги дадох. Аз не пия ликьор, а пък тя много го харесва. Говорехме си дали може да навреди на бебето. Каза, че бременността й не е толкова тежка като предишната. Загубила три момченца. Двете са родили мъртви, а третото починало на шест месеца. Когато се родил Мохамед, му оставили дълга коса като на момиче. И в нашия край има такъв обичай. Детето приличало на момиче чак докато дошло време за училище.
Мисля, че в мозъка на жените има някакъв механизъм или нещо подобно, който им пречи да казват нещата в прав текст. Толкова подробности, такива уводи, толкова увъртане и какви ли не истории, докато стигнат до същината на въпроса. Сипах си още една ракия. Погледнах в огромния хладилник. Содата бе свършила. Трябваше да отида да купя.
— Мерйем каза, че преди все биели Мохамед. Но напоследък не било така. Боязливото момче си отишло и на негово място дошло друго, съвсем различно. Станало чудо.
Религиозният бакалин отсреща сигурно още не бе отворил. Не продаваше джин, а тоник. Продаваше шоколади с ликьор, но не и ликьор. И ракия не продаваше, но продаваше сода.
— Говорехме си как детето се е променило. Постоя, постоя и изведнъж изтърси: „Аз отправих молба към светеца.“ Попитах я: „Към кой светец?“ „Не питай — отговори тя. Ако искаш нещо, пожелай си го. Ако се изпълни, ще ти кажа кой е светецът.“ Поиска от мен чиста кърпа за глава. Написах желанието си и го сложих в кърпата. После я сгънах като обредно писмо и я дадох.
Отказах се. Когато тази история приключеше, бакалинът отдавна щеше да е затворил и да сънува седмия си сън. Налагаше се да продължа с вода.
— Каза ми: „Колко хубаво ще бъде, ако желанието ти се сбъдне. Тъкмо ще ти е подарък от мен. Даде ми толкова бананов ликьор. Ако пък не се сбъдне, никой няма да разбере. Ще си останем с направеното.“ Май не ми каза точно това, но аз го възприех така. Не си спомням съвсем точно.
Ужасно е. Проклетата ракия бе отвратителна с вода.
— Бях написала: „Искам да се отърва от това положение!“ или „Да се отърва от този мъж“. Не помня. Всичко в главата ми се обърка. Какво казах аз, а какво е разбрал светецът… Човекът си отиде заради мен.
Това, което чувах, бе откачено. Не допуснах, че вярва на приказките си. Ако пък вярваше, честно казано, не ми пукаше за болката, която изпитваше. Защото нещата стоят така. Можем да разберем болката на някого само ако споделяме една и съща реалност. Когато успокояваме дете, което плаче заради счупената си играчка; когато се кълнем на болна от анорексия, която е кожа и кости, но все още се смята за пълна, че не е дебела; когато се примиряваме с глупавите брътвежи на най-добрия си приятел, който е сърдит на живота, защото е измамен от жена, с която е бил едва две седмици; когато се опитваме, докато дойде психиатърът, да разсеем душевно болния, който си мисли, че гълъб е откраднал душата му и иска да хване всички гълъби, за да надзърне в човките им… наистина заставаме до страдащия, но гледаме болката му отдалече. Детето, което плаче за нещо толкова обикновено; анорексичката, която е толкова далече от реалността; нещастният приятел, който не вижда, че не бива да се притеснява заради жена, която не струва пет пари; лудият, който не съзнава, че клетите гълъби налитат на истински зрънца, а не на абстрактни неща като душата — всички те могат да се надяват на нашето внимание или състрадание, утеха или подкрепа. И по всяка вероятност ще им го дадем без колебание. Но когато заради страданието си започнат да говорят глупости и да страдат заради нелепостите, които говорят, шансовете да ги почувстваме поне малко близки са обречени на провал… Те може да искат, а вероятно и да получат от нас любов, но не могат да ни вкарат в тяхната реалност. Може да им съчувстваме и дори да ги обичаме, но не бива да очакват да споделим болката им.