Апартамент №7: Аз
След часовете Етел дойде да ме вземе с едно златисто чероки. Оставихме моята кола на паркинга на факултета и продължихме с новата й играчка. Сякаш бе онемяла, но когато заседнахме в задръстването, се разприказва. Предпочитах да гледа пред себе си. С всеки изминал ден караше все по-зле. Докато разказваше за последния етап, до който бяха стигнали с проекта за университета, забелязах, че е загубила първоначалното си въодушевление. Или всичко беше тръгнало не както трябва, или Етел бе решила да се оттегли от тази работа. Не я попитах. Както и да е, ако не днес, то утре щеше ми разкаже.
— Е, как върви животът в блока на откачените? — попита, след като петдесет минути се мотахме в задръстването и най-накрая седнахме на запазената маса. Точно както исках аз — беше в дъното до прозореца. Седнах с гръб към ресторанта, а Етел остана с лице към хората. Беше ясно, че иска да разглежда клиентите, които идват и си отиват. Да ги гледа, щом иска.
— Не питай, нападнаха ни буболечки.
— Стига де, значи и буболечките идват да се забавляват. Какъв късметлия си! На какво забавно място попадна. Това не е блок, а си е жива лудница.
— Не преувеличавай! — отговорих аз. — Може би предишният блок по нищо не се различава от този, но така и не съм разбрал. Единствената разлика е, че сега не съм безразличен към хората от Двореца на бълхите.
Тя сложи в жасминовото си цигаре първата си цигара за вечерта, издуха към мен три кръгчета дим, след което каза:
— Да, така е. И по-точно, доста активно се интересуваш от някои от тях.
Направих се, че не съм чул. Тази вечер нямах намерение да се карам с Етел. Но моята глухота я разлюти още повече.
— Не можеш да го правиш с онази жена, сладък, знаеш ли защо? Не от морална гледна точка. От гледна точка на визията. Сега няма проблем. Затваряте се вкъщи и хапвате заедно, емоциите ви са нови. Но какво ще стане по-нататък? Ще можеш ли да излизаш с нея сред хората? Тя е на двайсет и две, напуснала е гимназията още през първата година, да, религиозна е, но е толкова неморална и нерешителна. Ще можеш ли да излезеш пред хората с малката си любима, която не се отказва нито от любовта си, нито от това, което се върти в главата й? Смяташ ли, че един толкова интелигентен и трезво мислещ човек като теб, може да го направи с тази невежа госпожичка?
Не й отговорих. Отминавах с усмивка всяка нейна дума. След известно време й писна да се занимава с мен. Тази вечер и двамата не бяхме на кеф. Докато чакахме подноса с плодове, оглеждахме хората наоколо и се опитвахме да не се обиждаме. Само че, както стана ясно, Етел бе оставила голямата изненада за края.
— Виж, сладък, не исках да чуеш това от мен. А всъщност може би е по-добре да го чуеш от мен. Ако не излееш жлъчта си върху мен, върху кого ще я излееш? Да оставим за финала истинските коментари. Най-напред реалните факти. Ексклузивната новина е, че Айшин се омъжва!
Грешката на сервитьора албинос, който ни обслужваше нескопосано, бе че във възможно най-неподходящия момент взе да сменя чинията ми, преди да съм приключил с храненето. Не съм от хората, които създават проблеми на такива места. Обаче мразя да взимат чинията ми, без да съм казал. Вярно, има хора, които обичат да чоплят в храната, макар сервитьорите да не го допускат. Но не мога да понеса веднага щом приключа с рибата, да грабнат чинията ми с кости, сякаш съм направил нещо срамно. Ако зависи от мен, няма да се разделя с чинията си чак докато стана от масата. Като смеся остатъците от ордьовъра с топлата храна, която идва след това, мога да откарам така цялата вечер. Изобщо не се притеснявам, ако в чинията, от която съм ял основното ястие, попаднат и резенчета плодове. Понякога си правя комбинация със сладко и кисело. Ако ми хареса, ям, ако не ми хареса, всичко отива по дяволите. Етел добре познава този мой навик и не реагира. Сервитьорите обаче не го знаят и се объркват.
— Извинете, наскоро се разведе, та… — каза Етел на сервитьора, който стоеше над рамото ми с една бяла чиния и не можа да разбере защо го наругах. Мъжът улови подигравката в тези думи и разтегна бледите си устни в нещо като усмивка. Аз обаче в този момент реших за всеки случай да взема мерки и той потисна усмивката си, така че над мен остана да виси една хем усмихната, хем плачеща маска.
— Можете да вземете моята чиния. Аз съм си добре — усмихна се Етел. Победен от безкрайно свойското предложение, сервитьорът също се усмихна.