Значи, мислеше си тя, Истанбул е буйна река с мътни води. Следователно причината да се люшка в тях е бебето, което се намира на единия бряг, и вероятно задачата й е да го износи здраво за съпруга си, който чака на другия бряг. Значи бременността е като лодка — отива на единия бряг, взима бебето, което майката износва, и след раждането го доставя на другия бряг. Тогава тя вече няма стойност. Изтикана във водата и напълно изоставена, напразно гребе с ръце.
Течението, в което е попаднала, я държи далеч от брега. Дори бебето сякаш е наясно с това… В мига, в който някой го вземеше от ръцете на баща му, цялото почервеняваше, като че ли изпадаше в ярост. А когато сучеше млякото й, сякаш за да покаже, че прави това не защото го иска, а по задължение, се мръщеше, а щом се нахранеше, се отдръпваше от гърдата й и започваше да плаче. Тогава генералът го взимаше и го успокояваше с цялата любов, на която бе способен. За да не бъде свидетел на тази сцена, която с времето й причиняваше все по-силна болка, Агрипина Фьодоровна Антипова излизаше от къщи с желанието да избяга. Когато се връщаше на работа, не само чувстваше празнота, но разбираше, че това, което преживяваше, е ужасно несправедливо и че вече е пораснала. С всеки изминал ден намразваше тялото си, което живееше с едничката цел да превръща в мляко всеки залък, който поемаше, всяка капка вода, която изпиваше, всеки слънчев лъч, който виждаше, всяка струя въздух, която вдишваше. Ала млякото бе нужно само на бебето. Колкото повече то растеше, толкова Агрипина Фьодоровна Антипова линееше. Изчезваше от живота.
Онези, които горещо вярват, че по природа всяка жена е любвеобилна, а майчинството е свещено и чисто като изворите в рая, дори не биха допуснали, че Агрипина Фьодоровна Антипова не бе обикнала „нещото“ което роди. Макар толкова време да го бе носила в утробата си и да го смяташе за част от себе си, без да знае как изглежда и какво й предстои, когато застана лице в лице с него, се уплаши. Уплаши се от мъничкото същество, което бе символ на безкрайна обвързаност, от това, че не можеше да върне времето назад, че бе длъжна да го обича, че не можеше да избяга от себе си. Всъщност се уплаши, че не може да избяга, и пожела час по-скоро и категорично да се отърве от него. Онези, които горещо вярват, че по природа всяка жена е любвеобилна, а майчинството е свещено и чисто като изворите в рая, дори не биха допуснали, че Агрипина Фьодоровна Антипова не е изключение. Всъщност не само народите, но и майчинството има своя официална история. Майките често създават своя, старателно написана история от първия до последния ден, изтръгвайки дивите треви и умело подреждайки камъните по пътя. Защото любовта невинаги идва лесно. Понякога се пробужда по-късно, разлиства се лист по лист, разцъфтява във времето, когато вниманието на околните, някой вълнуващ миг, моментна топлина и цялата стаена човещина се слеят в едно и като красиво ветрило с нежно подухване пропъдят от съзнанието всички тежки мисли и печални чувства. А докато ветрилото вее, лека-полека младата майка започва да обича бебето и ореолът на майчинството обгръща и нея, и детенцето й. И с времето толкова дълбоко се привързва към бебето, че накрая започва да вярва в силната си обич към него още от първия ден. Агрипина Фьодоровна Антипова не изпитваше любов към детето си и това бе толкова смазващо, че не можеше да го изрази с думи и при никакви ми обстоятелства не бе в състояние да го сподели с когото и да било. Например не можеше да каже на мъжа си: „Преди съжалявах, че родих бебето, но после ми мина“. Нито пък на детето: „В началото не можах да те обикна, но с времето се промених“. Нито пък на себе си: „Аз съм лош човек, толкова съм коравосърдечна, че не мога да обичам собственото си дете“. Така че официалната история на майчинството полага педантично пречистване на най-закътаните места в паметта.