И все пак, тъй като никак не се доверяваше на секретарката си, която смяташе да смени в най-скоро време, реши да погледне лично табелата с номера на сградата. Понеже беше много късоглед, остави микробуса насред улицата и скочи на земята. Още преди да направи и крачка, едно от трите момиченца, които стояха малко по-встрани от групата, се разкрещя: „Вижте, вижте го този! Дошъл е демон! Дядо, дядо, погледни, дошъл е демон!“ Възрастният човек с посивяла брада, широко чело и таке на главата, когото детенцето дърпаше за панталона, се обърна и с неодобрение огледа първо микробуса в средата на улицата, а после и неговия водач. Явно не остана доволен от видяното, защото още повече се намуси и рязко дръпна към себе си трите си внучета.
Злочест Баштурчин се направи, че нищо не забеляза, и решително продължи към сивкавия блок. Мина между хората и когато прочете табелата, видя, че това е търсеният адрес. В единия край на вратата, между наредените един над друг звънци, бе пъхната визитка. Извади я и на нейното място сложи своята, след което се върна, седна на шофьорската седалка и включи на задна скорост. Точно в този момент една глава се навря през прозореца.
— Само с това ли сте дошъл? Няма да стигне — смаяно го гледаше русолявата жена. На врата й имаше завързана мушамена престилка с леопардов десен. — Нали щяха да изпратят два камиона. Дори и в тях трудно ще се побере толкова много боклук.
Докато Злочест Баштурчин се опитваше да схване какво говори жената и в същото време си мислеше за маневрата между двата камиона, които се зададоха от двете срещуположни страни на улицата, изпусна лоста за скоростите.
През този ден пред Двореца на бълхите, освен микробуса на Злочест Баштурчин дойдоха два червени камиона и една кола на частен телевизионен канал. В края на деня препълнените с боклук камиони и колата на телевизионния екип, който бе направил доста репортажи, напуснаха сградата. Разбира се, репортерите биха предпочели да разговарят и снимат жената, която живееше в дома сметище, вместо да изслушат съседите, които искаха да споделят изумлението си. Но след като домът й бе изпразнен и напръскан, тя не отвори на никого вратата на апартамент №10.
Апартамент №4: Огненотемпераментови
Задъхана, Зелиш Огненотемпераментова се затвори в стаята си и метна върху леглото малкия куфар, който носеше. Хвана се за леглото, за да запази равновесие, и изчака биенето на сърцето й да се нормализира. Денят, който бе избрала, за да избяга от къщи, явно не бе подходящ. В момента, в който прекрачи прага на входната врата, се озова в ужасна бъркотия. От двете страни на улицата се задаваха два червени камиона. Пребледня и замръзна на място. Навън бе по-червено, отколкото можеше да понесе. Сред цветовете по улиците на Истанбул преобладаваше червеното.
„Защо ли се притеснявам? И без друго никога няма да изляза оттук.“ — помисли си тя.
Взе огледалото и погледна лицето си. Цялото бе покрито с петна. Те също бяха червени. Заплака. Най-напред плачеше тихо, а после започна да вие. Изведнъж чу цвъртене. Сякаш някой й говореше. Все още й беше зле, виеше й се свят; залитайки, тръгна по посока на звука. В хола пред прозореца канарчето весело чуруликаше в своята клетка.
„Ти пък защо се радваш? И без друго никога няма да излезеш оттук.“
Апартамент №7: Аз
Често си мисля за това, което си говорихме през този ден, спомням си всичко дума по дума. Колкото до онова, което се случи в последствие, исках да го изчистя от съзнанието си или поне да си го спомням по-рядко. Донякъде обаче клетвата на Су ме бе застигнала. Тялото ми беше наред, но с времето паметта ми се превръщаше в угоена въшка, която се впиваше в главата ми и се размножаваше с всеки изминал ден. Имах чувството, че пъпли ту върху главата ми, ту в нея и с дразнещо скърцане оставя безброй малки яйца; от тях излизаха стотици проклети, нахални твари, които се хранеха с мен. Броят им непрекъснато растеше, а също и апетитът им. Лакомо впиваха зъби в плътта ми и сякаш хиляди карфици се забиваха в главата ми; тя изтръпваше и ужасно ме болеше. С никого не споделях това. Не можех да се понасям, затова предпочитах да бъда сам и да търся отговорите на все същите въпроси, на които нямаше отговор.