Дали всичко това щеше да се случи, ако не бях написал на оградата този откачен надпис, ако си бях държал езика зад зъбите, ако се бях вслушал в разума си, на който винаги съм се осланял, и бях осъзнал какви неприятности мога да причиня на другите? Дали тази история щеше да има такъв трагичен край, ако не се бях замесил с хората от Двореца на бълхите, ако не бях узнал тайните им и ако бях успял поне веднъж в живота си да бъда друг човек. Имаше два отговора. Единият го прошепваше разумът ми, а другият — сърцето ми: „Не се притеснявай — каза разумът ми. — Рано или късно тази злополучна история щеше да се случи. Нито си толкова значителен, колкото си мислиш, нито пък толкова лош, че да се страхуваш. Какво значение има дали тази трагедия щеше да стане заради теб или по друга причина, щом краят е един и същ? Ако ще се почувстваш по-спокоен, можеш да припишеш случая на Фортуна.“ С какво друго, ако не с Фортуна, може да се обясни фактът, че в крайна сметка всяка тайна свършва при онзи, който я разгласява?
Самозалъгвах се. Исках да повярвам, че разумът ми има право. Тъй като знаеше, че съм на негова страна, спокойно продължи: „Работата не е нито в слабостите, нито пък в силната воля. Харесва ли ти, или не, не си ти човекът, който прави невъзможното възможно.“ В думите на разсъдъка ми имаше оскърбителна утеха: „Човекът е безкрайно уязвимо и първично същество. И не толкова последствията, които предизвиква, колкото съвпаденията оставят отпечатък върху живота му. Щом като човекът е толкова безпомощен, нима може да бъде обвиняван за онова, което е сторил?“ Колкото съм по-деградирал, толкова съм по-неопетнен.
Само че сърцето ми веднага възрази. „Дори Фортуна да съществува, нали ти твърдеше, че може би не е блудница? Нали приписвахме всички победи на себе си и за бедите обвинявахме свръхестествената сила на разврата и подлостта? Нали човек сам кове съдбата си и не отдава събитията на празни суеверия?“ В думите на сърцето ми имаше почтително обвинение: „Човекът е сложно и качествено същество. Това, което смятаме за случайност, бележи последиците, които предизвикваме. Щом като човекът е качествен, нима можеш да си простиш за онова, което си сторил?“ Колкото съм по-извисен, толкова съм по-опетнен.
Не пиех повече отпреди, но затова пък спях повече. Тъй като напрежението ми нарастваше, търсех спасение в съня. Събуждах се още по-неспокоен от сънищата, които не можех да си спомня. Вече нямаше значение дали ще си тръгна, или ще остана. Където и да отидех, нямаше да се отърва от миризмата, която се разнасяше от апартамент №10. Всеки път, щом се събудех, тя ставаше още по-отвратителна. Нито една миризма в живота, дори тази на боклука, не е толкова убийствена.
Слушах разговорите на съседите. Смятаха да разбият вратата й. Не исках да стана свидетел на това.
Боляринът и неговата любима, които стояха на дървената стълба, се прегърнаха. Къщата миришеше на смърт. Не смееха дори да дишат. Загледаха се в прекрасната сенчеста гора с преливащи нюанси на зеленото.
След като вратата бе разбита, трима мъже с маски, облечени в бяло, влязоха в апартамента. Сложиха на носилката трупа на вдовицата и го изнесоха. Дни наред бе отказвала да се храни, да пие вода, да взима лекарствата си… Явно Мадам Лелче не бе толкова издръжлива на жажда и глад, колкото хлебарките.
Веднага щом облечените в бяло мъже си тръгнаха, апартамент №10 беше напръскан още веднъж. Яйцата на буболечките и всичките сто осемдесет и една вещи бяха поразени от отровния спрей. За щастие боляринът и неговата любима останаха невредими. Спуснаха се по стълбата и бавно излязоха от лакираната изящна табла с рисунка от Вишняков.
На подноса остана само сенчестата гора с преливащи нюанси на зеленото. В нея не миришеше на смърт, нито на боклук, ухаеше на канела и крем.
Апартамент №2: Сидар и Габа
Още с влизането вкъщи се метна на дивана и пое дълбоко въздух. Непрекъснато мислеше и говореше за самоубийството. А ето, че горката вдовица, на която може би през ум не й бе минало да се самоубие, го направи много по-бързо. Когато стана, написа на листчета деветте извода, до които стигна след трагичното събитие през този ден, и ги залепи на празните места по тавана. И понеже нямаше място за деветото листче, твърдо реши да не мисли повече случая, нито за самоубийство. Защото:
Както цивилизацията, така и самоубийството има своя изток и запад.