Почти никога отдолу нямаше подпис или име на институция. Не че нямаше изключения. Когато някой искаше надписът да има повече тежест и въздействие, често включваше в него и кмета. На улица „Месневихане“ пишеше: „Моля да не хвърляте боклуци. При неспазване на молбата ще бъдете глобени. Кметът.“ Съветът също участваше в инициативата: „Който хвърля боклук, ще бъде глобен от съвета!“ Понякога жителите на квартала поемаха отговорност за надписа като например в Зейрек: „Аллах да накаже този, който хвърля боклука си и паркира колата си тук! Жителите на квартала.“ Идваше ред на надписите, свързани с религията и вярата. Около двореца, построен отново от принца на Молдова Димитри Кантемир (1688–1710), от който сега са останали само развалини, пишеше: „В името на Аллах не хвърляйте боклук тук“. Стената на Великата народна школа, както и дуварите на джамиите, бяха изписани с подобни надписи. „Вярващият не хвърля тук боклук“ — се четеше на разпечатка на улица „Думанлъ“ в Кятхане, а сто метра по-нататък: „Този, който хвърля боклук, да бъде наказан.“ На една от улиците, която излизаше на площада в Кадъкьой, имаше следният надпис: „Аллах ще изсипе бедствие над онзи, който хвърля боклук тук“. „Моля, не хвърляйте боклуци. Тук се молят“ — гласеше надписът във Фатих на оградата на една градина, облепена с афиши за кметските избори. Подобни надписи се срещаха и в района на старото гробище в същия квартал. На оградата от край до край бе изписано: „В името на Аллах не хвърляйте боклуци!“ А на една старинна чешма в Джихангир пред нас се появи познат надпис: „Тук има светец, не хвърляйте боклук!“
На една арка, на един уединен склон, където се събираха духове; на стар резервоар; на похабена богаташка къща; по пустите улици без изход; по площадите с пазари, където не можеше да се мине от мръсотия; по порутените къщи; по кипящите от живот блокове; по скучните учреждения; по болниците, от които на човек му ставаше лошо; по невзрачните училища; по фасадите на храмовете, които дори не бяха отбелязани на Божията карта; там, където новото и старото се сливаха в едно, навсякъде, където проникваше мириса на Истанбул, пред нас изникваха надписи.
Не след дълго на Етел и омръзна. Преди да се усетя, беше изчезнала — далече от боклука и от мен. В нейния храм на любовта, където всеки влюбен е един незавършен проект, аз също бях незавършен проект.
Апартамент №7 и 8: Синята Метреса и Аз
— Какво ще правиш с всички тези снимки? — попита нервно Синята Метреса, оглеждайки с неодобрение апартамента ми, който бе заприличал на склад. — За какво са ти?
— Събирам ги просто така, без определена цел.
— Но защо правиш това?
Всъщност нищо не правех. При последния анализ на моите дела, се оказа, че всички те се определят по-скоро от бездействие, отколкото от действие. Бездействието бе повече от действието. Не можех да не търся; когато търсех, намирах, каквото намерех, го събирах, а събраното трупах и сърце не ми даваше да го изхвърля.
— И какво ще стане после? — попита ме настойчиво Синята Метреса.
След това…
— И какво стана после? — попита моят съкилийник.
— После няма. Човекът просто събира надписите за боклук, които никога и за нищо няма да му послужат, това е.
— Глупости! — каза съкилийникът ми. Не се засегнах. Всъщност това е най-грубият възможен начин да кажеш „Имаш доста развинтена фантазия“. Може и да е прав. Когато започна да се притеснявам или да се чудя къде кога какво трябва да кажа, когато се страхувам от погледите на хората и се опитам да не покажа, че съм се уплашил от тях, когато искам да се представя на някого, когото ми се ще да познавам, когато се правя, че не зная колко малко познавам себе си, когато миналото изгаря душата ми и когато не мога да се примиря, че бъдещето няма да бъде по-хубаво, когато не мога да се възприема на мястото, на което се намирам, нито да бъда човекът, който изглеждам… дрънкам измислици. Измислиците са колкото далеч от действителността, толкова и от лъжата. Лъжата обръща истината наопаки. А пък измислиците я смесват с истината, така че е трудно да се разграничи едното от другото. Изглежда сложно, но всъщност е много просто. Толкова е елементарно, че може да се обясни само с една линия.
Истината е хоризонтална черта. Коридорът в хотел, болничната стая или центърът за рехабилитация, или пък купето във влак също са хоризонтални. На тези места съседите ви стоят един до друг на хоризонтална плоскост. Тук не можете да пуснете корени. Защото хоризонталното е убежище на преходното. Шестдесет и шест дни аз също живях на хоризонтална плоскост. В седмата от десетте килии в един дълъг коридор.