Непосредствено след смъртта на бебето Павел Павлович Антипов твърдо бе разбрал едно — искаха час по-скоро да избягат от този проклет град. Оказа се, че Истанбул някак не можа да се приспособи към тях или пък те не бяха успели да се приспособят към него. Нямаше смисъл да се измъчват, защото вратите на шанса в този град отдавна се бяха затворили за тях или пък изобщо не се бяха отваряли. Родът им не пусна корени тук, така и не даде плод. За тези, чийто път в един етап от живота минаваше оттук, имаше само две възможности — да дойдат в Истанбул, спасявайки се от други беди, или един ден да побягнат от него.
Когато през пролетта на 1922 г. Агрипина Фьодоровна Антипова пристигна в Париж, сърцето й се сви от тревога. Хвърли поглед на все още уморения от войната град и дори не се опита да определи цвета му. През последните дни в Истанбул я бе споходила странна болест и внезапно бе загубила способността си да играе с цветовете. Всички улици и сгради, хората, огледалата — всичко бе като на черно-бяла снимка. Сякаш целият свят бе затворил за нея пердета, прозорци и щори, беше й сърдит. Но това не я интересуваше. И все пак намираше това отношение на света за детинско и смешно. Всъщност не й се искаше да се занимава с него и с нескончаемите му проблеми. Единственото нещо, което желаеше да види, бе Всевишният. Понеже не обикна бебето си и пък не умееше да обича, Всевишният й го отне. Избра нея и я изпита, изпита я, след което я изостави. Искаше да види цвета на Всевишния и редом с това ясно да разбере какви са намеренията му. Не й пукаше дали ще види цветовете на света, който и без това бе кълбо от грешки и последствия. Мъжът й искаше отново да си имат бебе и да започнат живота си отначало. Ала опитите му да я утешава и да й внушава, че времето ще излекува всичките й рани, й бяха досадни. Агрипина Фьодоровна Антипова бе забелязала, че бебетата, които умират, преди да пораснат, и градовете, които хората напускат, преди да се установят в тях, си приличат. Никое бебе не може да зачеркне мъртвите си братя или сестри само защото вече ги няма. И нито един град не би разтворил обятията си просто защото предишният те е пратил на заточение.
Този ден, а и по-късно, Павел Павлович Антипов не прояви никакъв интерес към Париж. Чувстваше се неудобно заради по-малкия си брат, който никак не криеше, че с удоволствие му е подал ръка за помощ. Самият Павел Павлович Антипов смяташе, че трябва да прикрие недоволството си и пое тази ръка; и докато не се убеди, че е научил всичко, което можеше да научи, и да вземе всичко, което можеше да вземе, не се отказа от неговата подкрепа. С времето започна да вярва, че военното дело прилича на търговията и изцяло се отдаде на новата си работа. Бе обзет от неоснователната превъзбуда на онези, дето, след като дълго са протакали и чукали на всяка врата, възможно най-бързо навлизат в пътя, който някога са пренебрегнали. От време на време ставаше нетърпелив сякаш искаше да компенсира изгубеното време. Така ли иначе, късметът щеше да го споходи едва след започването на новата световна война. Тогава от черната борса се сдоби с почит и достойно за уважение състояние, което обаче приличаше по-скоро на гноясала рана. Работеше тайно с германците и проявяваше учудваща гъвкавост, за да се приспособи към всички. Така успя да оцелее през разрухата на войната. И без това тя не го интересуваше. Тази война не беше неговата война. Вече не вярваше в победата на държавите или идеите, а в победата на отделния човек. И независимо от това как бе извоювана победата, лицето й винаги бе обърнато към миналото. Да бъдеш победител в живота, не означаваше непременно стъпка по стъпка да стигнеш до бъдеще, толкова прекрасно, че да копнееш за него, а по-скоро да спасиш неизживяното, захвърлено в ъгъла, минало и да възвърнеш предишната му свежест.
И той постъпи точно така. Намери си нова жена на мястото на предишната, която така и не изпълняваше съпружеските си задължения. Сдоби се с друго бебе на мястото на това, което бе изгубил, и с власт, която някога му бе отнета. Всичко това бе колкото ново, толкова и старо. Когато пое бебето, родено от младата французойка, с която живееше, беше точно на петдесет и седем години. Също като първото му дете и това бе момиченце със сивкави очи. Години наред кри това от Агрипина. Ала дори и да не беше крил, не се знаеше дали тя изобщо ще прояви интерес, или просто ще ревнува. Според писмата, които идваха от главния лекар на клиниката, в която бе на лечение, Агрипина не се интересуваше от онова, което се случваше около нея. Не показваше никакви признаци на подобрение. През цялото време правеше черно-бели рисунки на селяните, които работеха в лозята, ширнали се докъдето стигаше погледът. Павел Павлович Антипов четеше писмата много внимателно с притеснение и тъга, след което ги прибираше в чекмеджето и ги забравяше. Беше безкрайно доволен от новата си връзка и твърдо решен да даде на второто си небе всичката любов, която не успя да даде на първото. Въпреки това никога не си помисли да се разведе с жена си. При все че отдавна се бе отказал да я посещава, положи усилия да бъде достатъчно близо, за да може при нужда да я вижда. В началото Агрипина бе малката му любима, най-самоотвержената му почитателка; междувременно бе станала жертва на слабостите и грешките му, а след това се бе превърнала в единственото му огледало, което отразяваше всичко — откъде е дошъл и докъде е стигнал и какво е загубил по пътя, бе станала най-вещият свидетел на личната му история. Тя не бе съпруга, не бе и приятел, а може би дневник на неговия живот. И както един дневник не знае какво пише в него, така и Агрипина не знаеше на какво точно е била свидетел. Павел Павлович Антипов държеше този ценен дневник на сигурно място, откъдето, когато му дойдеше времето, щеше да си го вземе.