Когато Агрипина Фьодоровна Антипова съзря Павел Павлович Антипов, радостно го прегърна, но не защото след толкова години виждаше мъжа си, а защото най-накрая можеше да каже това, което искаше. В думите й нямаше нито смисъл, нито последователност. Говореше за песните, които селяните в лозята пееха по залез-слънце. Оплака се от възрастните пациенти в клиниката, които по детски се ревнуваха, както и от пълното безразличие на Всевишния. Не спря. През този ден, чак до края на часа за посетители, докато разказваше нещо, изведнъж сменяше темата и непрекъснато споменаваше някаква кухня с аромат на канела и крем. Без ни най-малък знак за радост или тъга, без да повишава или снишава глас, говореше с равномерен тон, като леко се задъхваше. Привечер, преди да се раздели с безкрайно търпеливия си слушател, с лека усмивка на огорчение го попита кога ще дойде пак и без да дочака отговора му, потъна в принудителния унес, предизвикан от лекарството.
На следващия ден мълчаливият посетител отново дойде. Този път носеше роза и един голям пакет. Агрипина дори не обърна внимание на розата, но когато махна красивата опаковка на пакета, засия от щастие, като видя бонбоните и един изящно изрисуван кръгъл поднос. Този красив поднос, който Павел Павлович Антипов бе купил от един антиквар в Париж, бе дело на Вишняков7. На него художникът бе пресъздал сцена, в която болярин отвлича любимата си от бащиния й дом. С едната си ръка боляринът държеше своята любима, а с другата се бе хванал за парапета на дървената стълба. Стоеше на последното стъпало, вперил поглед в преливащите нюанси на пейзажа. Павел Павлович Антипов стоеше отстрани и с интерес чакаше да види въздействието на подноса. Един от лекарите, с когото разтваря, когато дойде в клиниката, му обясни, че при повечето болни понякога паметта може да им изиграе лоша шега; че когато тялото гасне, съзнанието лъкатуши и често пъти в сетните си мигове пациентите се връщат към детството си и към матерния си език. Дори една вещ или сън са напълно достатъчни да събудят закътани дълбоко в съзнанието спомени. Сега, докато стоеше и я наблюдаваше, Панел Павлович Антипов осъзна, че единственият човек на този свят, чиято смърт нямаше да преживее, бе тази на жена му. Налагаше се дневникът му да се върне ред по ред назад и да изтрие написаното.
Агрипина Фьодоровна Антипова бе доста по-заинтригувана от бонбоните, отколкото от подноса на Вишняков. Без изобщо да съзнава тревогите на мъжа си, тя се усмихна с благодарност, взе един бонбон и попита какъв е пълнежът му. „Ако се съди по розовия цвят, трябва да е ягодов“, отговори той. Розово. Откога не бе виждала розово? Махна целофана и сложи бонбона в устата си. Розовото имаше приятен аромат и беше страшно вкусно.
Докато бонбонът се топеше в устата й, се случи нещо много странно. Най-напред пред погледа й се появиха свитите в тревога устни на красивата жена, която боляринът бе сграбчил, после постепенно решил — остатъка от живота си Агрипина щеше да изкара не в клиника, а в Истанбул. Но този път не като емигрант или изгнаник, не като чужденец, нито като гостенин или наемател, не в чуждия Истанбул. Трябваше да бъде в своя Истанбул, в своя собствен дом като негов стопанин.
Дойдоха. Дойдоха, но при първата им среща с града нито той успя да ги познае, нито пък те него. Павел Павлович Антипов не искаше нито ден повече да живеят на хотел и без да губи време, започна да търси подходящ дом. Все още не знаеше дали местните закони позволяват на чужденците да си купят къща. И въпреки това бе сигурен, че винаги ще се намерят хора, които за облаги или пари са готови на всякакви компромиси, и ни най-малко не се съмняваше, че ще намери начин да успее. Ала дори и той не очакваше такава възможност да се появи в рамките на десет дни. Веднъж бяха поканени на вечеря от собственика на хотела, в който бяха отседнали. На масата се оказаха до някакъв лихвар и когато той заговори, че в един от най-привлекателните квартали на града има започнат строеж, който не след дълго е бил спрян, тъй като собственикът неочаквано е фалирал, веднага разбра, че не бива да изпуска тази възможност, кацнала на пътя му. На следващия ден първата му работа бе да отиде на строежа, за който ставаше дума. Сградата не беше издигната на половина, както твърдеше лихварят. Нямаше нищо друго, освен изкоп за изливане на основите. Но така беше по-добре, много по-добре. След което започна да издирва онези белогвардейци, които в началото на 1920 г. имаха същата съдба, но се бяха установили тук и бяха станали турски граждани. Смяташе, че по-лесно ще придвижи съдебните си дела, ако в документите му фигурира име на турски гражданин, ала не можеше да се довери на човек, който не беше с неговото потекло. Накрая се споразумя с едно скромно семейство — мъж и жена, които преди около двайсет години бяха приели турско гражданство. Имаха магазинче в Асмалъмесджит, в което продаваха изработени от самите тях изящни абажури и така осигуряваха съществуването си. Блокът се строеше от куха фирма, в която те нямаха акции. Павел Павлович Антипов не искаше да рискува. Много внимателно пресметна нещата и щедро се разплати с тях. При други обстоятелства ускоряваше решаването на проблемите, които изискваха повечко време и доста усилия, като развързваше кесията си. Не се оплакваше. За първи път от години пръскаше насам-натам пари, без да прави точна сметката. Докато беше във Франция, се спогоди с един архитект, арменец в Истанбул, със семейството на когото имаха общ бизнес, и не се притесняваше за разходите. Контролираше всички материали, искаше веднага да бъде информиран за всяко развитие на нещата. Макар че от време на време се допитваше до жена си за това как трябва да изглежда входната врата на блока, оградата на градината, парапетите на балконите, декорацията на фасадата, извивките на стълбището или пък мраморните плочи на входа, в общи линии правеше най-вече това, което искаше.