— Как ще го кръстиш? — попита жена си, когато с гордост й показа блока. Лек морски ветрец с аромат на жасмин повя и се понесе между тях. От устните на Павел Павлович Антипов се отрони обяснение, което тя не можеше да изрече:
— Агрипина, това е твоето бебе, чиито очи са с цвят на пепел. Винаги ще те обича, но няма да очаква повече, отколкото можеш да му дадеш. Ще принадлежи изцяло и само на теб, но няма да иска да му се посветиш. Никога няма да предявява претенции, няма да плаче, няма да се разболява и няма да умре. Въобще няма да порасне. Ако ти не го изоставиш, и то няма да те изостави. Ще бъде наречено както ти пожелаеш. Как ще го наречеш?
Агрипина Фьодоровна Антипова слушаше с вълнение шепота на морския ветрец. Помълча, помисли и със светнали очи отвърна:
— Бонбон!
Павел Павлович Антипов не можа да реагира и смаян се втренчи в жена си. После реши, че тя не е разбрала думите му и повтори въпроса. Този път обаче прецени, че е по-добре да предложи няколко варианта. Можеха да изберат име, което се срещаше в родината им, или пък някаква дума, която да напомня с нещо Истанбул през 20-та година. Или още по-добре — да изберат име, което да показва колко различно е второто им идване тук. Например Зафер9 би било сполучливо попадение или пък Онур10, Бахтияр11, Шахика12. Можеха да увенчаят успеха си със стотици знаменателни имена. Трябваше да го увековечат, защото зад всичко това стояха усилия, трудности, притеснения и пари. Агрипина Фьодоровна Антипова изслуша мъжа си с приветлива усмивка. Отговорът й обаче остана същият.
На 1 септември 1966 г., когато Павел Павлович Антипов и Агрипина Фьодоровна Антипова се нанесоха в апартамент №10 в Двореца на бълхите, небето бе покрито с огромни безформени облаци. Сякаш на Всевишния не му бяха останали бонбони, обвити с блестящ целофан, та целият свят се бе смръщил в сивота. Последвана от прислужницата си и вечно намусената си болногледачка, Агрипина огледа криво-ляво дома си и веднага се насочи към терасата. Отвори двойната врата и излезе на балкона. Целият град бе срещу нея. Беше променен, при това много. Гледаше Истанбул със злорадата наслада на жена, която е завиждала на друга заради красотата й, а след години я вижда бледа, състарена и повехнала. После задуха силен северен вятър, собственият й образ мина пред погледа й; замая се, очите й се премрежиха, но продължи да се усмихва. През това време Павел Павлович Антипов бе излязъл на балкона и с радост гледаше усмивката, която бе изписана на лицето на жена му. Колко щастлива изглеждаше! Значи си е струвало след толкова време да се върне в този град. Мъжете като Павел Павлович Антипов, които очакват сложните житейски ситуации да потвърдят собствената им правота, като доказателство за успехите си обичат да виждат подсигурена и щастлива жената до себе си. В онази истанбулска вечер, когато лекият морски вятър с аромат на жасмин, който духаше от няколко дни, постепенно се усили и отстъпи на студения северняк, Павел Павлович Антипов се почувства горд и от себе си.
С времето страховете на Павел Павлович Антипов се сбъднаха. Жена му почина преди него. Веднага след това болногледачката й от Елзас и помощницата й арабка се върнаха във Франция. Ала той не отиде никъде. След като загуби Агрипина, две години живя съвсем сам в апартамент №10 в Двореца на бълхите. Когато почина, бе точно на сто години.
И така през 1972 г. Дворецът на бълхите остана на незаконната дъщеря на Павел Павлович Антипов. Валери Жермен живееше в голяма къща в покрайнините на Париж със съпруга и четирите си деца, последното от които дойде на белия свят, когато беше на 40 години. Тя не отиде на погребението на баща си, чието съществуване въобще не я интересуваше. Не отиде и на гроба му, който бе до този на Агрипина, и през цялото време бе съвсем безразлична към неочакваното наследство. Както тогава, така и по-късно, не прояви интерес да види блока. Предпочете да движи нещата отдалеч и с помощта на един доста алчен, но изключително способен турски брокер даде под наем всички апартаменти. Така, без да се бърка в каквото и да е било, всеки месец в банката редовно постъпваха пари. Ала още не бяха минали три седмици, откакто апартамент №10 бе отдаден под наем, когато получи прилежно написано на правилен френски език кратко писмо от наемателя. Жената, която бе наела апартамента, я уведомяваше, че личните вещи на Павел Павлович Антипов и на неговата съпруга са все още там. Подчертаваше, че тъй като вещите са доста на брой и стойността им е изключително висока, би било добре собственичката на блока да дойде лично, за да прецени положението. Добавяше, че ако й е невъзможно, би могла да се заеме с тази задача и да й помогне, като се договори с някоя транспортна фирма и й изпрати абсолютно всичко във франция.