Ала светът е пълен с чудеса. Или поне така беше в Двореца на бълхите. И ето, неизвестно откъде, огромни плътни облаци от тишина нахлуха през отворения докрай прозорец. Изпълниха стаята и като мека звукоизолираща постеля покриха всички източници на шум. В тази напълно завладяваща тишина Джелал въздъхна спокойно и тихо. Не обичаше препирните, безпорядъка и непрекъснатото крякане от сутрин до вечер. Но нищо не можеше да направи. Просто собственият му брат, неговият еднояйчен близнак, по цял ден му пилеше нервите с врявата, която вдигаше. Джемал бе много приказлив. През цялото време искаше да говори и все имаше какво да каже. Изглежда, изобщо не му пукаше за ужасния акцент, който така и не можеше да изкорени, а и както по всичко личеше, оттук нататък щеше да му бъде още по-трудно. Така или иначе, той не спираше да говори, като междувременно не откъсваше поглед от екрана на телевизора. Оплюваше всеки музикален клип, който излъчваха, непрекъснато ругаеше чираците и надавайки слух към разговорите на другите, не пропускаше да каже на всеки по нещо, като всичко това не ставаше последователно, а сякаш наведнъж.
И все пак Джелал не можеше да му се сърди прекалено много. Като доста хора, чийто по-малък брат бе имал по-тежко детство, той таеше състрадание и обич към своя близнак, който бе дошъл на този свят три минути и половина след него. Израснаха разделени. Джелал бе останал на село при майка си. Бе живял в задушаваща, но изпълнена с обич утроба, на мястото, където бяха неговите корени. А пък Джемал бе заминал заедно с баща си в Австралия. Там бе живял на свобода, но беззащитен и съвсем самотен сред чужди хора, говорещи чужд език. Никога не се бе установил напълно и караше дните си почти чергарски. След детството и младостта, когато пътищата им бяха разделени не по тяхна воля, Джемал неочаквано се завърна в Турция и пътищата им отново се пресякоха. Всички роднини решиха, че се е завърнал от копнеж по родината, и затова отчасти му простиха равнодушието отпреди години, когато не дойде на погребението на майка си. Работата е там, че държавите все си играят с чувствата на жителите. Когато хора от слабо развита страна поживеят в някоя развита държава и особено след като станат част от нея, започват да обичат онези, които се присъединяват към тях. Така след завръщането си в Истанбул Джемал даряваше с пълни шепи обич на християните, които бяха сменили вярата си и бяха станали мюсюлмани; на чужденците, които се бяха приютили в Турция; на туристите, които всяка година, без да пропуснат, прекарваха отпуските си тук и особено към снахите западнячки, които се бяха оженили за турци и бяха дали на децата си турски имена.
Всъщност, понеже смяташе Австралия едва ли не за своя родина, не харесваше особено нито Турция, нито турците. Да не говорим за туркините! Имаха тесни рамене и широки ханшове и без да изпитват каквито и да е притеснения от това, постепенно се раздуваха и телата им от главата до петите заприличваха на гнила круша. На всичко отгоре бяха доста консервативни по отношение на косите си, подстригани все по един и същи начин и еднакви на цвят. Все още не бе попаднал на туркиня, която да се подстриже късо като мъж. Беше необяснимо, че точно тези, които не можеха да оставят и едно косъмче по тялото си, не скъсяваха косите си. Не, на Джемал не му бе приятно тук. И все пак единствената причина да не отиде другаде бе, че близнакът му се бе забил в Турция. Дойде само заради хатъра на останалата от миналото своя половинка, чието име е различаваше точно с една буква и звучеше почти като неговото, заради бездната в неговото съзнание, която не се бе затворила. Без съмнение, ако можеше да го изтръгне от тези земи, щеше да го заведе в Австралия. Ала с цялото си същество усещаше, че Джелал няма да дойде с него, че няма да може да живее на друго място, освен в родината си и след толкова много години събра всичките си вещи и парцали, всички пари, които бе спестил, и тъй като нямаше друг изход, се настани в Истанбул.