Колкото до Джелал, въпреки че никога нямаше да признае, в момента, в който се срещна със своя близнак, дълбоко в себе си усети и вътрешно напрежение. Чакаше го на летището в салона за посрещачи на терминала на външни линии и когато мъжът с коремче, къдрава коса и голям нос с радостни възклицания се затича към него, Джелал най-напред се обърка, а след това се засрами, втренчен в разтворените му обятия. Колко необичайно бе облечен — бе нахлузил изключително смешна тениска с картинки на кенгура, под нея тревистозелени бермуди и най-ужасното нещо бяха кожените сандали на грозните му космати крака, които се набиваха в очите. Колко беше енергичен! За да каже една дума, размахваше ръце и крака, непрекъснато буташе някого, през цялото време събаряше нещо. Леле, колко много говореше! Облян в сълзи, люто се кълнеше, че повече никога няма да се разделят. Коментираше някакви абсурдни планове и дявол да го вземе — въобще не млъкваше! Според думите му, които се сипеха неспирно, имаше намерение да вложи парите, които бе донесъл, като уставен капитал и да работят заедно. Прегърна брат си, който носеше куфарите му, лепна няколко целувки на бузите му — точно като вендузи, после като един начинаещ акробат, който се опитва да запази равновесие, за да не падне от въжето, заразмахва ръце насам-натам и насред летището се развика:
— Ето ги страхотните близнаци! Не е толкова важно какво точно ще работим, важното е повече да не се разделяме. Ако изплуваме, ще изплуваме заедно, ако потънем, ще потънем заедно!
А Джелал, който се чудеше къде да се дене от срам, още отсега имаше чувството, че е потънал. Обзет от тревога, остана загледан в съвършено непознатото, по-чуждо от всичко чуждо свое копие.
Джелал не беше от хората, които щяха да си затворят очите и да скочат в нещо напълно неизвестно, но тъй като се бе размекнал пред своя близнак, не можеше да се противопостави кой знае колко на ентусиазма му. И когато настъпи моментът да се разберат кой каква работа може да върши, и двамата се сепнаха от съвпадението, пред което съвсем неочаквано се озоваха — независимо един от друг, дори и когато не общуваха, по най-различни причини и пътища бяха предпочели една и съща професия. Джелал беше дамски фризьор. Джемал пък бе изкарал години наред във фризьорски салон, където работеше и мъжко, и дамско фризьорство. Благодарение на това откритие възторгът на Джемал нарасна двойно. „Близнаците фризьори“ гордо бе извикал той. След това, сякаш изричаше нещо съвсем различно, с още по-голямо вълнение бе изкрещял: „Фризьорите близнаци“! Вярваше, че Всевишният, който виждаше безкрайното задоволство, изписано на лицето му, веднага ще изпълни всички точки от неговата молба, която бе подготвил във вид на доста дълъг писък. Докато ленивият му брат пресмяташе плюсовете и минусите на отварянето на фризьорски салон, той с невиждан интерес вече бе запретнал ръкави и дори бе започнал да търси подходящо помещение. Когато на Джемал му хрумнеше някоя приемлива идея, той се въодушевяваше и искаше час по-скоро да бъде направено всичко необходимо по въпроса. Тъй като през онези дни той не знаеше и не искаше да знае какъв град е Истанбул, сам хукна да търси място за салона. Още преди да бе минала и седмица, бе наел необходимото помещение. При това бе предплатил в брой наема за една година. Беше в сграда с изглед към Босфора, незаконно построена на едно възвишение. Погледнато отпред, помещението бе на втория етаж, а отзад изглеждаше, че е на партера. Щом видя апартамента, Джелал разбра, че истинската причина брат му да го наеме, е красивата панорама и напразно упорито се противопоставяше, обяснявайки, че клиентките няма да обърнат внимание на изгледа. Така или иначе, се настаниха там и месеци наред гониха мухите. Междувременно заваляха проливни дъждове. Салонът бе наводнен четири пъти и веднъж бе нападнат от някакви твари, по следите на които се разбра, че са бездомни котки. Когато накрая на петия месец успяха окончателно да се отърват от омазаните с кал и косми вещи, решиха с парите, които бяха останали след прибързаното вложение на Джемал, да опитат още веднъж. Този път Джелал щеше да избере мястото. Той търси дълго и внимателно прецени всички варианти в зависимост от възможностите, които имаха. Накрая реши, че за тях ще е най-подходящо да наемат помещението, което даваха под наем в един доста оживен квартал, на търговска улица, пресечка на ужасно натоварен булевард. Беше апартамент на партера, непосредствено до градината пред доста неподдържан, някога представителен блок с пепеляв цвят.
— Не е ли странно? — каза Джемал в един от първите им работни дни. — Аз съм по-голям дърдорко, но отидох и намерих помещение в най-безлюдния квартал. А ти, дето постоянно мълчиш, намери най-шумното място. Значи сме противоположни не само един на друг, а и на самите себе си.