Беше прекалено, защото в закодирания свят на цветовете и боите правилата са строги. Всички знаят това. Изрусените коси нямат нищо общо с уважението. Правилото може да бъде нарушено само при едно условие — ако наистина русото е по рождение. Това е истински проблем за жените, които са руси по природа. Червенокосите, чернокосите, светлокестенявите, албиноските могат да боядисват косите си толкова често, колко искат, както и във всички тонове, които поискат. Те обаче не се сблъскват по сто пъти на ден с въпроса дали това е истинският цвят на косата им. Желанието на жените да бъдат блондинки задължително е съпроводено с лъжа и склонност към нечестност. Всъщност измамата им много скоро излиза наяве. Докато те се опитват да убедят човека срещу себе си, корените на косата им тайничко се подават. Русият цвят на косата превръща възторжените му почитателки в измамници и ги прави дълбоко асоциални.
Обаче ето, нито цветът на косата, нито това, че на тези години се гримираше, накърняваше уважението, което Мадам Лелче събуждаше у хората. С прекалената си сериозност и величественото си мълчание още през първия ден тя показа, че ще бъде клиентка на Джелал и че това никога няма да се промени. Ако се съдеше по блясък в очите им, двамата се разбираха много добре. Но тъй като твърд рядко си разменяха по някоя дума, беше трудно да се проумее как така се сближиха. И без това, ако зависеше от тях, думите трябваш да се раздават на хората с месечни купони. Всеки трябваше да знае, че думите, които се отронват от устата му, са ограничени като водата, която пие, и земята, която обработва, и че докато говори, изразходва ограничения си дял.
Колко жалко обаче, че днес следобед обожаваната и от двамата тишина, продължи не повече от четири минути. Внезапно някой бясно бутна вратата и тя се разтресе със звън. Наред с монотонния глас на продавача на дини, който звучеше така, сякаш издаваше заповеди, в салона нахлу млада жена. Трите дами, седнали на въртящите се столове пред огромното огледало на стената, бяха клиентки на Джемал. На вратовете им бяха завързани найлонови мушами с леопардов десен и като цяло те съвсем не бяха за гледане. Обърнаха се заедно с ролките, щъркелите, бонетата и алуминиевото фолио на главите им и хубавичко огледаха новата, която щеше да се присъедини към редиците им. Щом разбраха коя е, с много по-голямо любопитство я огледаха от главата до петите. Това бе един много важен миг, защото до този момент Синята Метреса не бе прекрачвала прага на фризьорския салон.
Джелал хвърли бегъл поглед към вратата и продължи работата си. Нямаше никакво намерение да се занимава с друго, освен с изрусяването на възрастната си приятелка. А и на всичко отгоре новата клиентка, която и да бе тя, не изглеждаше като за него. Ала Джемал не бе така апатичен като своя близнак, нито пък неосведомен като него. Точно обратното, можеше да се каже, че и зиме и лете, от сутрин до вечер на воля бе разпространявал във фризьорския салон клюките, които се носеха за Синята Метреса. Например знаеше, че е на двайсет и две години. Беше чул също, че преди няколко седмици някакъв младеж на улицата бе казал нещо по неин адрес и когато тя се нахвърлила върху него, той обърнал нещата на шега, но тогава тя отворила плика с боклук, който носела, за да хвърли в контейнера, и изсипала съдържанието му върху главата на натрапника. Знаеше още, че когато домоуправителят Хаджи бе изчислявал сметката за вода, която идваше общо за всички и всяко семейство плащаше според броя на членовете му, бе написал за нея разписка не за един, а за двама души, тя бе вдигнала скандал. Знаеше, разбира се, че бе наела апартамент №8 самостоятелно и бе казала, че ще живее сама, и че въпреки това живееше като метреса на един търговец на зехтин на годните на баща й; че човекът най-малко четири дни седмично не излизаше от дома й и това, че винаги бе ужасно недружелюбен. Знаеше всички тези неща, а истината беше, че умираше да узнае повече.
Джемал подаде купичката за кичури на младия помощник с акне по лицето и с глуповата усмивка тръгна към вратата. Докато вървеше, набързо „щракна“ в цял ръст неочакваната клиентка. Ами в тялото й май нямаше нещо, заради което чак толкова да бъде харесано. Дори да не беше съвсем като круша, все пак беше крушовидно. Беше облечена с дълга, тънка, трептяща рокля с презрамки. Доста прилично облекло за една метреса. Но тъй като отдолу нямаше подплата, заради слънчевите лъчи, които се процеждаха през стъклената врата, краката й от горе до долу съвсем ясно се виждаха.