Създаваше усещането, че хем иска да скрие тялото си, хем да го покаже. А може би просто беше объркана. Лицето й… всъщност най-интересно бе лицето й. Лицето на някои хора е като магнит, покрит с кожа. Всички непознати черти на характера им, всички възходи и падения, същинската им същност е събрана там. Те мислят с лицето си, говорят с лицето си, движат се с лицето си, спорят, огладняват, радват се, обичат или се обичат с лицето си. Тялото, което носи лицето, е необходима, но неуместна основа. Всъщност те представляват едно ходещо лице. Затова никога не могат да скрият чувствата си. Това, което чувстват и начина, по който го чувстват, веднага се изписва на лицето им. И бледото лице на Синята Метреса, украсено с мъничка синя халка на носа, с цяло гърло крещеше, че страшно й се иска никой да не забележи колко много се притеснява в този момент. Джемал направи още една крачка и нарушавайки правилата за посрещане на клиенти във фризьорския салон, се ръкува с младата жена. Макар да нямаше затруднения при разговори с нежния пол, той винаги подценяваше жените и подобно на повечето прикрити хомосексуалисти, изпитваше специален интерес към онези от тях, към които другите жени се отнасяха с възхищение, но и с омраза.
Синята Метреса мина през отделните части на помещението, като се опитваше да се измъкне от стрелкащите любопитни и смущаващи погледи и с предпазливи, бързи крачки се насочи към въртящото се кресло, което й посочи Джемал. Когато зае мястото си до останалите жени пред широкото и високо огледало, погледите към нея зачестиха и ставаха все по-явни. Леко кривогледата блондинка, която посещаваше салона веднъж седмично, за да намажат корените й, и по никакъв начин не можеше да бъде убедена, че не е необходимо да го прави толкова често; светлокестенявата нервачка, която, докато чакаше действието на къдрина, палеше цигара след цигари и нервно поклащаше крака си, между чиито пръсти бяха поставени тампони от памук заради току-що направения й педикюр; позакръглената червенокоска, която заедно с косата боядисваше и веждите си, и над очите й постепенно, докато боята засъхваше, се бяха поя вили две дебели оранжеви черти и дребната възрастна женица, коя то седеше в края, бяха приковали поглед в Синята Метреса сякаш чакаха да бъдат представени.
Стараейки се, доколкото бе възможно, да не я докосва, помощникът с акнето завърза на врата на Синята Метреса найлонова мушама с леопардови шарки и петна от боя. След това бързо се отдалечи. Чиракът ужасно се притесняваше, тъй като заради акнето непрекъснато чуваше гадни шеги по свой адрес. Притесняваше се, защото лицето му, сякаш бе негов враг, се представяше на хората и зачервено от срам, съобщаваше всички грехове, които през нощта бе извършил с една ръка. Да работи в дамски фризьорски салон в този силно емоционален етап от живота си, за него бе цяло нещастие. Докато момчето непохватно вървеше назад, не забеляза котката, която тихичко се бе вмъкнала през отворения прозорец. Когато, без да иска, я настъпи, животното жално измяука и вниманието на всички жени в салона се насочи към него.
Беше едра катраненочерна котка с дълги косми и жестока муцуна. Бе от онези котки, дето смятат, че откакто свят светува, между тях и хората вилнее кървава битка, и гледат всеки, когото срещнат, с присвити очи все едно виждат нищожество. Точно под носа й козината й бе снежнобяла и образуваше кръг, който продължаваше до края на челюстта. Създаваше илюзията, че само преди малко тази муцунка е била потопена в купичка с кисело мляко. Заради това въпреки всичко котката изглеждаше симпатична.
— Ела, Боклучко! Ела, пакостнико — извика Джемал, когато видя, че Синята Метреса хареса котето.
— Защо наричате котето Боклучко? — попита Синята Метреса.
Животинчето, което веднага бе схванало, кой би му обърнал внимание, вече бе започнало да се примъква. Тя го хвана с две ръце и го вдигна нагоре. После си преправи гласа така, както жените правят, когато се радват на бебетата, и зададе същия въпрос:
— Защо те наричат Боклучко? А, миличкото ми? Може ли някой да каже Боклучко на такова красиво коте?
— Защото главата на господина все е завряна в боклука — отговори весело Джемал. Боклучко му се виждаше по-сладичък от всякога, тъй като бе повод да се сближи със Синята Метреса. — Сигурно в цял Истанбул няма да намериш коте с по-голям късмет. Така де, пък да кажеш, че е кой знае колко красиво. За Бога, само погледни муцунката му. Виждали ли сте някога коте, което гледа по-лошо от него? Трябвало е да се роди змия, но понеже в момента е нямало подходяща кожа, по неизбежност дошло на този свят като коте. Но каквото и да направи, все пак намира начин да бъде обичано. Сигурно има дяволски косъм или нещо такова. При когото и да отиде, все ще си намери нещо за ядене. Но няма да се насити, със сигурност никога няма да се нахрани. Тъпче се, тъпче се, след което си поема дъх в сметището. И без това неговото царство е точно до бунището и оградата. Честна дума, ако не го бях видял със собствените си очи, нямаше да повярвам, че е истина. Тъкмо се бяхме настанили в този салон. Боядисахме го и вече се занимавахме с довършителните работи. През целия ден търчахме по работа и вече бяхме скапани, гладни като вълци, чудехме се какво да направим, накъде да тръгнем и решихме да си поръчаме храна от съседното заведение, където предлагаха пилешко месо. А нали знаете колко големи са порциите! Имат и гарнитура — пилаф, салата, пържени картофки, която не можеш да изядеш. Както й да е, да не се отклонявам. Нещо се беше объркало и ни бяха изпратили едно пиле повече. Ние не го върнахме, нали бяхме умрели от глад, и решихме, че ще го изядем. Разбира се, не можахме. Всеки от нас едва успя да изяде това, което си бе поръчал. Особено пък Джелал само си боцна оттук-оттам като врабче. Докато ние се хранехме, вашият хубавец бе надушил миризмата и пристигна. Тогава още не знаех, че го наричат Боклучко. Дойде красавецът, застана срещу нас и започна да се облизва. Ще речеш, че горкичкият дни наред нищо не е хапвал. Дожаля ни за него, взехме, че му дадохме цяла порция пилешко месо. Честна дума, ако лъжа, да стана на гума, този така се отнесе в яденето, че щеше се задави от вълнение, сякаш го преследваха добермани, за да го разкъсат. Не остана дори кокалче, омете всичко. Пред очите ни изяде една препълнена чиния с пилешко, че дори я облиза. По това време Пророкът на Котките живееше в апартамент №2. И той е един малоумник! Имаше 30 котки. Накъдето и да погледнеш, отвсякъде излизаха котки. Но поне онази миризма беше по-нормална от сегашната воня на отпадъци, както и да е. Точно това коментирахме, преди да дойдете. Тъкмо казвах на Джелал, че ако продължаваме да живеем по този начин сред отпадъците, скоро ще започнем да ровим като кокошките. Така ли е, Джелал?