4. Кой от двата гроба е истинският?
Когато изложи една по една тези точки с цел да спечели време и да премине на другите точки, третият от „Трима приятели консултанти“ дебело подчерта, че всъщност най-наложително е да се разбере кой от гробовете е истинският и кой фалшивият. Беше добър оратор. И отгоре на всичко — ерген.
В крайна сметка предложението бе прието и добре оценено, само че единственият начин да се разбере кой от двата гроба е истинският, бе всеки от тях да бъде разровен. Ала да посегнеш на гроба на светец в такъв период, бе все едно да приемеш подарък, чието съдържание, както и изпращачът, са неизвестни. Вероятно при отварянето на пакета едва ли щеше да излезе нещо неприятно, но можеше да се случи и обратното. И сякаш напук, точно тогава един журналист, за когото се говореше, че закусва попара с ракия, надушвайки нещата, помести следното заглавие във водещия вестник на опозицията: „Костюмирани служители на правителството разкопават гробове“. В действителност статията не беше така критична като заглавието и не беше съвсем ясно за какво точно става дума. Ставаше ясно обаче, че журналистът напира от желание да сподели някоя тайна и може би причината да не доизпипа статията си, бе просто фактът, че се е напил и е задрямал. Нямаше гаранция, че след като се е посъвзел, още преди да се опомни съвсем, не се е захванал да пише друга статия.
Все пак отвориха гробовете. За да може тази неприятна история да бъде приключена набързо без свидетели, на залез-слънце на уреченото място с чантите с документи, фенерите и лопатите пристигнаха двама служители, трима пазачи и петима работници. Откакто гробището се бе опразнило, крадците вече не се отбиваха нощем. Отвориха гробовете на светците пред смаяния взор на скитниците, които от известно време постилаха килимчетата си от лицевата част на космати животинки на мястото на уличните кучета. От първия гроб не излезе абсолютно нищо. Нито ковчег, нито покров, нито кости или череп, нито одеждите на светеца. Имаше дървесни корени, камъчета и дъждовни червеи. А във втория гроб нямаше дори и това. И ето — грешката, която в този момент компетентните по въпроса лица допуснаха, беше следната: понеже решиха, че историята е приключена, вдигнаха каменните саркофази от двата гроба и събориха ниските огради. На следващия ден във водещия вестник на опозицията излезе статия със заглавие: „Костюмираните служители на правителството — убийци на светците“. Авторът не се бе подписал, но този път съдържанието бе съвсем смислено. В статията се казваше, че правителството, което при всяка възможност демонстрира, че няма капчица уважение към наследството на османската култура, сега си е поставило за цел да изравни гробовете на светците в Истанбул; че група политици се правят, че почитат традициите и обичаите, а тайно ги подценяват, като потъпкват религиозните норми, които извират от сърцето на хората, заради някакъв абстрактен западен модел; обясняваше, че с цел мюсюлманството да бъде изчистено от суеверия съвсем открито действат против религията, и призоваваше мюсюлманите да пазят своите светци.
Въпреки че статията не предизвика очакваното вълнение, все пак не остана без последствие. След като научиха какво се е случило с изпразнените гробове на двамата светци, хора и организации от различни слоеве на обществото решиха да потърсят сметка на отговорните за това деяние служители. Въпросът бе не само изключително деликатен, но и удивително податлив на експлоатация. Протестиращите започнаха с „с нехайството на модернизацията“ и завършиха с призиви самата модернизация да бъде подмината с безразличие. Като плосък камък по вода те скачаха от лозунг на лозунг, кой от кой по-високопарен. Гневяха се на „безпаметността на нацията“, хулеха „съвременните бихлюзовци“, роптаеха срещу „принудителното поевропейчване“ и „зловещата секуларизация“ и въобще прекосиха цяло едно езеро на враждебност и омраза, оплисквайки по пътя си досега отправените обвинения и направи доста укорително, но безпристрастно изказване. Третата част бе най-объркана. За да не смутят тези, които не знаеха историята с останките от каменните саркофази на светците, няколко работници в последния момент натовариха празен ковчег на една катафалка. След това всички наскачаха по автобусите и отидоха до някакъв празен парцел, потънал в ръждива кал, близо до моста Галата3. Там, затъвайки в калта, отправиха молитви и пожелания, направиха изказвания, съпроводени с ръкопляскания, и накрая празният ковчег на странстващия мъдрец бе погребан. После работниците обградиха гроба с дървен парапет с дърворезба, висок метър и половина, и забиха в земята останките от каменния саркофаг, които изглеждаха много по-хубави отпреди.
3
Мостът Галата е една от най-важните връзки в Истанбул. Позволява придвижването на релсов и автомобилен транспорт. Той е подвижен и пригоден за преминаване на плавателни съдове под него. — Бел.пр.