Годфри Алейн видя как бойните кораби изчезнаха над главата му и потръпна. В ума му същите бойни кораби се издигаха от руините на собствената му планета. Личните му изчисления показваха, че до едно такова нашествие остава не повече от година. Смърт в името на мира.
Алейн и преди си беше имал работа с Имперски гвардейци, както в личен план, така и в стратегически — познаваше мощта на Империята. Но така или иначе гледката с плавното изтегляне на цяла дивизия от 12 000 бойци му го наби още по-категорично в главата.
„И аз съм единственият, който ще предотврати това нашествие. Народът на Таан няма да направи нищо. Народът ми просто ще загине. А моята кауза ще се окаже загубена за поколения.“
Алейн не беше самомнителен. Всички предвиждания сочеха, че той е единственият, който може да спре това нашествие.
За жалост, на Годфри Алейн му оставаха по-малко от двайсет и четири часа живот.
Всеки обича клоуни и акробати. Около хиляда такива изпълниха парадния терен. С клоунски номера:
Група „пияни войници“, решили да отдадат чест на Императора, но без да знаят как да го направят, се сбиха, боят прерасна в гимнастическа пирамида, при която „най-пияният“ се озова на върха, отдаде изрядно чест, след което залитна като мъртвец, превърта се в тройно салто и стъпи перфектно на плаца.
Мъже в каци, търкалящи се насам-натам, едва избягвайки унищожителния сблъсък; акробати, въртящи се на циганско колело стотици метри; гимнастици, които с помощта един на друг, на самите себе си и понякога сякаш на голия въздух се издигат във въздуха във все по-сложни фигури; боксьори, които замахват мощно един срещу друг, пропускат и се въргалят, после се изправят и отново се включват в смешния бой; кръстосани превъртания и салта, в които телата едва пропускат да се сблъскат с други тела и продължават да се премятат. Тълпата ги обичаше.
Текстът на шпикера гласеше, че хилядата клоуни са част от „Имперския гимнастически корпус“, но такъв корпус изобщо не съществуваше. От всички присъстващи единствен Императорът знаеше, че зрелището с клоуните е най-близкото, което хората му от секция „Богомолка“ — суперелитните, суперсекретните командоси, които извършваха най-личните и най-опасни операции за Императора — могат да спретнат като някаква форма на публично зрелище.
Освен това децата — което включваше и Императора — обичаха тази част от вечерта.
В нормални времена доктор Харс Стинбърн щеше да наблюдава Деня на империята от частна кабина. Най-малкото щеше да е във втория кръг. Много по-вероятно щеше да е да го поканят като гост в първия кръг, гост на някоя от важните личности, негови пациенти.
Но сегашните времена не бяха нормални.
Стинбърн седеше далече в дъното на парадния терен на една от голите, без гръб и облегалки седалки, запазени за самите обитатели на Първичен.
Обитатели? Селяни.
Стинбърн определено беше расист. Но боговете имат сардонично чувство за хумор. Целият ред пред него беше запълнен с хамали: октоподи хамали. На всичко отгоре — поркани октоподи хамали, които размахваха знамена, неописуема храна и още по-неописуемо пиене пред лицето му.
Още по-лошото бе, че хамалите изразяваха ентусиазма си, като отваряха терциерните си усти, разположени горе в средата на телата им, глътваха въздух и след това изведнъж го изхвърляха с експлозивни звуци.
Стинбърн беше изразил, поне според него, учтивото си неудоволствие, след като един хамалин неволно тикна в лицето му закуската си, приличаща на преварено бомбе. Вместо да се извини, хамалинът бе попитал Стинбърн дали не иска да се включи в Деня на империята и разви под носа му две от дебелите си змийски пипала да му помогне.
Пръстите му грижливо пробягаха по коафираната му посивяла коса — също като тялото му, още младо, още справящо се без никакви трансплантанти или инжекции.
Стинбърн съзнателно насочи мислите си към друга тема и се загледа към холографския екран от другата страна на плаца. Екранът показваше близки кадри на клоуните, докато се придвижваха към неговия участък, след което за миг показаха самия Император, който се тресеше от смях в ложата си, а след него — и други знаменитости в частните им кабини.
Стинбърн не се чувстваше на върха на щастието. Докато влизаше на стадиона и грижливо се стараеше да изглежда и да се мисли за анонимен, му се стори, че за миг зърна човека, когото беше наел.
Беше сбъркал, но моментът го бе изнервил. Откъде да знае, че мъжът всъщност се намира на определената му позиция. Знаеше, че си струва да наемеш професионални престъпници за определена работа, но също така знаеше от опит, че те са изключително неблагонадеждни.