В момента, докато изчакваше душачът да свърши работата си, Стен бе въоръжен със смъртоносен кукри на едното бедро и малък, останал му от „Богомолка“ уили-пистолет на другото.
Душачът приключи обиколката на килера, изприпка при Стен и изцърка тихия си тон „безопасно“. Той щракна с длан клавиша „изключен“, пъхна бота в джоба и отстъпи. Личните покои на Негово величество бяха толкова безопасни, колкото можеше да ги осигури.
Запрехвърля наум списъка с тройната проверка на сигурността за останалата част от крилото на двореца. Смяната на стражата вече бе минала… Беше наредил на лейтенантите, разположени на…
— Капитане, не обичам да досаждам на човек, докато работи, но…
Стен вихрено се извъртя към гласа точно зад себе си, пръстите на дясната му ръка инстинктивно се свиха, което щеше да задейства ножовите мускули под рамото му и да…
Беше Вечният император, зяпнал го малко изненадано, след което лицето му се отпусна в усмивка. Стен се изчерви от неудобство. Изпъна се в „мирно“ и наум се срита в задника. Все още беше малко прекалено от „Богомолка“ за дворцовата си длъжност.
Императорът се засмя.
— Отпуснете се, капитане.
Стен отпусна едното коляно в съвсем официалното „свободно“.
Императорът се ухили, понечи да пусне някаква шега по повод твърде войнишкото възприемане на „отпуснете се“ от страна на Стен, премълча, за да му спести ново неудобство, и се обърна. Хвана пеша на празничната дреха, в която се бе облякъл, и го подуши с отвращение.
— Ако нямате нищо против, бих искал да сваля това. Мириша на потна свиня.
— Всичко е наред, сър. Сега с ваше позволение, ако мога да бъда осво…
— Разочаровате ме, капитане. — Гласът на Императора изкънтя от стаята за преобличане. Стен потръпна и бързо прехвърли наум всичките си възможни грехове. Какво беше пропуснал?
— Вече сте на тази работа от… колко стана впрочем?
— Деветдесет и четири цикъла, сър.
— Мда. Нещо такова. Все едно, деветдесет и няколко дни душене из стаите ми, късане на скапаните ми нерви с всички тези ваши досадни мерки за сигурност, и нито веднъж — нито веднъж не предложихте да ми покажете онзи ваш прословут нож.
— Нож ли, сър? — Стен го изгледа искрено озадачен. И тогава се сети: ножа в ръката му. — А, онзи нож.
Императорът се появи на прага. Вече се бе преоблякъл в невзрачен сив гащеризон.
— Да. Онзи нож.
— Ами, има го в досието ми на „Богомолка“, сър, и… и…
— Много неща има в досието ви на „Богомолка“, капитане. Прегледах го отново вчера. Просто за да се уверя дали все още искам да ви задържа на сегашния ви пост.
Забеляза угрижената физиономия на Стен и изпита съжаление.
— Освен ножа забелязах също така, че пиете.
Стен не знаеше как да реагира на това, поради което постъпи възможно най-мъдро — замълча си.
— Доколко можете да пиете обаче, тепърва ще се види. — Вечният император закрачи към другата стая. Спря до вратата.
— Това е покана, капитане, не е заповед. При положение, че вече сте свободен от служба. — Изчезна през вратата.
Стен беше научил много неща в секция „Богомолка“. Беше се научил да убива — и беше убивал — по много начини. Можеше да сваля правителства, да замисля стратегически атаки и отстъпления, знаеше как да направи неутронна бомба. Но едно нещо беше научил повече от всичко друго: когато старши офицер ти отправи покана, това е заповед. Просто по случайност сегашният му старши офицер беше самият шеф.
Затова той взе моментално изпълнителско решение. Избълва набързо няколко заповеди на заместника си и се освободи от дежурството. След което се стегна и влезе в кабинета на Вечния император.
Миришещата на пушек течност гладко се хлъзна в гърлото на Стен и полегна в стомаха му. Той остави чашата и погледна чакащите очи на Императора.
— Това ли е скоч?
Императорът кимна и наля още по едно.
— Какво мислиш?
— Приятно е — отвърна Стен, съзнателно пропускайки „сър“. Реши, че бъркотията с офицерските правила важи дори с Вечния император. — Не мога да разбера защо полковник — тоест генерал — Махони винаги е имал проблем с него.
Императорът повдигна вежда.
— Махони ти е говорил за моя скоч?
— О, той го харесваше — замаза нещата Стен. — Просто каза, че било нужно време, докато му свикнеш.
Гаврътна втората чаша, облиза небце и тръсна глава.
— Изобщо няма какво да му се свиква.
Беше проява на вежливост, на този етап от разговора. Императорът беше прекарал дълги години в усъвършенстване на любимото си питие от младостта.