— А, не. Както си сега — не. Не и на служба на мое величество. Пияници не понасям. Не понасям хора, дето не си знаят мярката. Не им вярвам. Неблагонадеждни са.
Стен го изгледа втренчено през мъглата на стрегга.
— З-значи ли това, че съм уволнен?
— Не, не. Никога не уволнявам пияни. Трябва да уволня първо мен си. Първо изтрезняваме. После те уволнявам.
Императорът се надигна. Олюля се. После изведнъж се укрепи.
— Яхнията „Анджело“ — изкусително възкликна той. — Само това ще ти спаси кариерката.
— К’во по дяволите е „яхния «Анджело»“?
— Не ти трябва да знаеш. Ако знаеш, няма да ядеш. Лекува рак… о, т’ва вече го излекувахме, нали… Все едно… Номерът е яхния „Анджело“. Само това ще ни размрази задниците.
И залитна към изхода. Стен го последва с красива строева стъпка на зигзаг.
Щом Стен помириса миризмите в частната кухня на Вечния император, стомахът му изръмжа от глад. Както беше пиян, загледа с възхищение как не по-малко пияният Император върши големи и по-малки чудеса. По-малките чудеса се изразяваха в странните подправки и треви. Голямото чудо беше, че Императорът, натряскан със стрегг, можеше да борави с древния френски нож, да кълца като машина зеленчуци и месо на ситни късчета, да мери пропорциите и… да поддържа смислен и ясен донякъде разговор.
— Сипи по едно. Не бой се. Яхния „Анджело“. Ей с’а.
Стен отпи предпазливо и усети как изстудената огнена мълния се плъзна по гърлото му. Този път обаче ефектът беше по-различен. Това, че седеше в свръхинтимното владение на Императора, добавено към факта, че наистина беше крайно време да се върне към капитанските си задължения, моментално разчисти от главата му алкохолната мъгла.
Кухнята беше четири-пет пъти по-голяма от повечето подобни помещения на Първичен свят от четиридесети век, в които храната обикновено се приготвяше скрито от компютри и роботи. Имаше някои модерни атрибути — скрити долапи и боксове за складиране на екологична храна, които се задействаха с едно натискане с пръст. Поддържаше освен това пълна антибактериална стерилност и притежаваше свръхинтелигентна система за изхвърляне на отпадъци, която обаче Императорът рядко използваше. Общо взето той или забърсваше това, което според Стен трябваше да са отпадъци, обратно в долапите, или хвърляше разни неща в съдове, които Стен по-късно разбра, че са тенджери за варене на бульон.
Най-внушителната мебел в помещението беше огромният касапски плот, направен от рядко твърдо дърво, което се наричаше „дъб“. В центъра на плота за кълцане имаше една стара мивка неръждавейка. Беше вградена малко по-ниско от плота, непрекъснато се обливаше със ситни водни пръски и след като накълцаше нещо, Императорът забърсваше всичко, което не става за яхнията, в мивката и то моментално изчезваше.
Точно зад Императора имаше огромен комплект за готвене от черен чугун и лъскава стомана. Включваше пещ с доста дебели стени, единичен грил, няколко котлона и открита скара. От меката миризма, лъхаща от готварския мастодонт, Стен заключи, че действа с някакъв вид естествена газ.
Стен зяпаше, а Императорът работеше усърдно и съпътстваше действията си с обяснителен коментар. Доколкото Стен схвана, първо действие от бъдещата яхния „Анджело“ се състоеше от тънко нарязано чоризо — мексикански твърд суджук, обясни Императорът. Суджукът с една пълна шепа чесън бяха запържени в подлютен с тайвански пипер зехтин. Вкусно лютивата миризма проби стреггските изпарения и удари Стен право в ноздрите. Той отпи от чашата си и заслуша приказките на Императора.
— Едно време не мислех много за яденето — рече Императорът. — Освен като за гориво. Нали знаеш, стомахът ти се оплаче, напълниш го там с нещо и си гледаш работата.
— Схващам — отвърна Стен, спомнил си за дните като работник мигри.
— Знаех си, че ще схванеш. Все едно, бях типичен млад космически инженер. Свърша си работата за компанията и си карам кефа във времето за чукане и поркане с джойгърлите и пиячката. Храната даже сякаш само ми пречеше за тия неща.
Стен разбра и това. Не се различаваше много от дните му като новобранец.
— После, като почнах да се катеря по стълбата на компанията, почнаха да ме пращат на все по-дълги задачи. Адски досадно е. Единственото ти развлечение става папото. И все бебешки кашички. Тъй че почнах да се бъзикам. Спомнях си неща, дето ми ги спретваха тате и баба. Опитвах се да ги повторя.
Чукна се по главата.
— Странно, как се запазват тука всички неща, които си помирисвал или вкусвал някога. След това ти трябва само малко повече практика, да си настроиш езика. Като ей тая яхния например. Най-добрият илач, изобретяван срещу махмурлуци. Един стар мексикански пират ме научи… майната му, това е друга история.