Седна до Стен и отпи яко от стрегга.
— Не знам дали го схващаш, или не, но в генерал Махони имаш много печен наставник.
— Да. Знам.
— Окей. Него го хвана. И мене доста ме впечатли днес, по дяволите. Не е зле. Макар че трябва да те предупредя, известен съм с това, че кипвам и изстивам към някои хора. Не се лепвай задълго при мене. Когато всичко се издъни, обвинявам скапаняците, които са най-близо до мене. По дяволите, един-два пъти се случи даже да си повярвам.
— Присъствал съм — каза Стен.
— Мда. Сигурно. Добър опит за един млад офицер. Дракхът тече надолу. Добре е да го научиш. Така ще знаеш какво да правиш, когато си на върха.
Яхнията вече беше готова. Императорът стана и напълни догоре с черпака две големи купи. Устата на Стен се напълни със слюнка. Миришеше му на цяла гора с кориандър. Очите му се насълзиха, щом Императорът постави едната купа пред него. Изчака го, докато отреже два огромни резена прясно изпечен хляб, които тръсна на масата с буркан прясно бито масло.
— Тъй че ще направиш следното. Избиваш тая служба. После си разкарваш задника от разузнаването и всичко, свързано с плаща и кинжала. Никой не е правил голяма кариера в разузнаването. Аз съм го уредил така. Не им вярвам никак. Никой не би трябвало да им вярва.
— После се буташ в авиоучилището — продължи той. — Не. Млък. Знам, че е флотско. Тоест, сменяш службите. Набутай се във флотата. Научи се да пилотираш.
Императорът бавно намаза резена си с масло. Стен повтори действието му. Запомняше всяка дума.
— Лесно ще стигнеш до помощник-командир. После скачаш на командир, корабен капитан и — с малко късмет — флаг-капитан. Оттам нататък пътят ти до адмирал е на една плюнка разстояние.
Стен отпи от чашата, за да прикрие чувствата си. Адмирал? По дяволите. Човек не можеше да стане адмирал току-така. Императорът отново доля чашите.
— Аз слушам адмиралите си — каза Императорът. — Тъй че направи каквото ти казвам. После ми ела след петдесетина години и може дори и теб да слушам.
Императорът гребна пълна лъжица яхния.
— Яж, момче. Страхотна храна е за мозъка. Първо ти пламват ушите, после — и сивото вещество. Последният, който яде от нея, сега е страхотен адмирал.
Стен лапна първата лъжица. Яхнията докосна езика му и се изсипа през гърлото му към стомаха. Вътре избухна малък неутронен взрив, очите му се насълзиха, носът му се разрева, а ушите му станаха яркочервени. Стреггът в кръвоносната му система побягна панически пред ордата молекули червен пипер.
— К’во ще кажеш? — попита Вечният император.
— Ами ако човек няма рак? — изфъфли Стен.
— Яж, яж. И да не си имал досега, скоро ще го заимаш.
Глава 5
Императорът си имаше два проблема с Първичен свят. Първият беше: „Защо собствената ми столица е такъв миш-маш?“ Беше управлявал хиляда години междузвездна империя. Защо една малка столичка, лепната на някаква си планета-джвъчка, трябва да е такъв проблем?
Вторият беше: „Какво се скапа?“
Първичен свят представляваше класически пример за градско планиране, което се е издънило. В началото, скоро след като Вечният император показа на хората, че държи под контрола си единственото гориво за междузвездни полети — Антиматерия Две — и че е в състояние да не позволи на други да научат или откраднат тайната му, бе преценил, че да ръководиш една империя, особено търговска, от Земята е тъпо.
Избра Първичен свят по няколко причини: беше необитаем; беше почти с размерите на обикновена обитаема планета като Земя и беше обкръжен от спътници, които щяха да са идеални за товарни платформи. И така Вечният император купи Първичен свят — планета, която дотогава не представляваше нищо повече от индексен номер на една звездна карта. Въпреки че по това време контролираше не повече от петстотин-шестстотин системи, Императорът знаеше, че империята му ще се разраства. А с разрастването идваше администрацията, бюрокрацията, придворните блюдолизци и прочие.
За да се контролира потенциалното раздуване, владението на цяла планета изглеждаше добро решение. И ето че най-добрите архитекти се заловиха за работа. Булевардите трябваше да са много, много широки. Планетата трябваше да има пищни паркове както за красота, така и за да не се превърне в самоотравящо се гето. Земята се раздаваше на парцели под наем, определен със стогодишни договори. Всички сгради трябваше да се уточняват от съвет, включващ както архитекти, така и хора на изкуството.