Широката усмивка на Усидж разкри няколко реда остри като игли зъби.
— Не искам да си пъхам носа, Динсман прескъпи — изсъска той, — но ти ми размахваш тука пачка кредити, която би задавила даже някой от нас. — Махна с лапа към жълтооките си приятели. — Явният ти късмет, разбира се, радва всички ни. Но…
— Искаш да разбереш дали мога да те вкарам в играта — прекъсна го Динсман.
— Би било чудесно, стари друже. Бизнесът, както знаеш много добре, малко се е позатлачил.
— Съжалявам, момко. Т’ва беше единичен удар. От тия, за които всички сънуваме. След два часа си прибирам останалото и после — живот.
Усидж се постара да скрие разочарованието си. Трудна задача — кожата на пзаврите засияваше, когато бяха притеснени. Динсман забеляза промяната и потупа приятеля си по ноктестата лапа.
— Айде сега. К’во овесихме носовете? Динсман не забравя своите чеени. Факт, може да завъртим бизнеса, като излязох на зелено сега с толкова кредити. Да му се не види, момчета, само напипайте нещо по-тлъсто и ако ви трябва малко финанс, винаги можете да ме изровите. Ниска лихва, и примерно малко от екшъна, ако врътката наистина е сладка.
Оцветката на Усидж се върна към нормална. Идеята му допадна. Лихвите за криминалния елемент на Първичен свят не само бяха безобразно високи, но и доста болезнени, ако се забавиш с плащането.
— Е, това си струва да се обмисли, приятелю. Може да го обсъдим по-късно. Но сега… — Усидж се изправи в целия си два и половина метров ръст и развя дългия си цяла стъпка оранжев език на останалите в сигнал да го последват. — За разлика от теб, все пак трябва и наем да плащаме.
— Нещо добро?
— Не съвсем. Един скапан малък склад.
Динсман въздъхна разбиращо и изгледа приятелите си, докато те се изсулваха от бара, стържейки пода с дългите си опашки. Погледна часовника: все още му оставаха малко повече от два часа до срещата. Беше се надявал, че Усидж ще остане за компания, защото мразеше да чака сам. Сърбеше го от нетърпение и макар още да не го разбираше, все пак дълбоко в мозъка му звънеше предупредителна камбанка.
Поръча още едно пиене, пъхна еднокредитна монета във видеослота и зашари по спортното меню. Потисна прозявката си, докато преглеждаше оскъдните оферти. Нищо по-сериозно толкова скоро след Деня на империята — особено ако искаш да направиш някой по-тлъст залог. Отегчен, включи на сектор „общи новини“. Не изпитваше почти никакъв интерес към нормалните дела на Първичен свят. Но майната му, може пък в неговата професия да бе капнало нещо по-сочно. Огледа менюто, търсейки нещо по-криминално.
Не му се наложи да търси дълго. Топзаглавието за взрива в „Ковенантър“ изскочи пред очите му като холовидео. Скапано! Скапано! Обектът беше скапано политически! Динсман автоматично изгълта до дъно чашата си със синталк и след това също толкова автоматично усети, че се дави в собствената си жлъчка. Едва я задържа.
„Стегни се, човече! Стегни се! Трябва да помислиш. Трябва шибано да…“ И като помисли, първото, което разбра, беше, че все едно вече е мъртъв. Никакви кредити нямаше да го чакат на срещата му с поръчителя. Макар че, беше сигурен, плащането щеше да е съвсем окончателно.
Прехвърли набързо възможностите си. Явно трябваше да се задоволи с пачката в джоба си. Щеше ли да му стигне да се скрие? Колко щеше да мине, докато преследвачите му го забравят? Динсман изстена; знаеше отговора. Всичко бе подредено точно толкова ловко, колкото Годфри Алейн. Прошка нямаше да има.
Имаше само едно решение и мисълта за това го уплаши почти толкова, колкото мъжът с леденото лице, който щеше да тръгне по петите му. Динсман трябваше да духне от Първичен свят.
Глава 10
Лейтенант Лайза Хайнис, отдел „Убийства“, искаше да убие някого. Точно в този момент не беше уточнила точно кой да бъде, но искаше методът да е интересен и за предпочитане да включва сваряване.
„И изкормване“, добави тя, щом бойната кола с имперския гриф кацна на кръстовището.
Мъжът, който слезе от нея, не беше помпозният, натруфен с лентички бюрократ, когото бе очаквала, когато началникът й я уведоми, че към случая ще бъде назначен имперски офицер за свръзка. Мъжът, който закрачи към нея, беше млад и строен, носеше само кафявата ливрея на имперския персонал без никакви отличителни знаци и изглеждаше невъоръжен.
Стен, от друга страна, се придържаше към личното си отношение. Почти не забеляза, че жената е приблизително на неговата възраст и при други обстоятелства можеше да се опише като привлекателна. Стен просто беше отегчен. Все още нямаше представа защо Императорът е избрал него, защото нищо, ама нищо не разбираше от полицейски процедури и разследвания на убийство. Повечето време от кариерата си беше прекарал от другата страна.