— Кнокс е имал стая?
— Разбира се. Всички имаме — смените ни са истински двудневни маратони.
— Къде е тя?
— Ще взема скицата.
— Много затворен тип е този Кнокс — каза Лайза. — Стайната му карта показва, че не е искал никакво механично или персонално почистване. Може би все пак ще намерим нещо.
Стен подозираше, че няма да намерят нищо, а ако се натъкнеха на толкова дълбоко нищо, колкото се боеше…
— Четиристотин и тринайсет.
Лайза взе пропуска от файла на стаята.
— Задръж. Настрана от вратата.
Милиметър по милиметър Стен огледа рамката около ръбовете на плъзгащата се врата. Намери го точно над пода — едва видим сив косъм, пъхнат през рамката.
— Трябва ни екип по уликите — каза Стен. — Най-добрите ви хора. Но вътре няма да има бомба. Искам стаята да се запечата, докато не влезе екипът.
Лайза понечи да се ядоса, но отдаде чест.
— Слушам, сър. Нещо друго?
— Дракх! — изруга Стен. — Извинявай. Не исках да прозвучи като казано от… от…
— От ченге ли?
— От ченге. — Стен се ухили.
Стаята беше балонирана и след това внимателно отворена. Накрая екипът по уликите влезе.
Тримата спиндари — един възрастен и двама подрастващи — не изглеждаха точно така, както Стен мислеше, че трябва да изглеждат извънземни специалисти. Щом стаята бе разпломбирана и възрастният нахлу в спалнята, двамата подрастващи се изтъркаляха от торбата му и защапукаха с дребничките си инструменти и дозиметри, извадени от пакета, окачен на торбата на възрастния.
Възрастният спиндар беше с диаметър около два метра и покрит с люспи като броненосец. Ръководеше шетнята на рожбите си с нещо като сдържано одобрение; закопча инструменталния си пакет с хващателния си подкрайник, почеса се замислено по корема и седна на задните си крайници по средата на стаята. Изпуфтя като локомотив три пъти експериментално, след което се представи като „техник Бърнард Спилзбъри“. Спиндарите, чиито имена бяха непроизносими за всяко същество без първична и вторична гласови кутии, намираха добро решение в човешките имена — имена, избрани от съответната област, в която работи спиндарът.
— Крайно необичайно — изпуфтя той. — Много крайно необичайно. Помня само един случай като този. Моят почитаем колега Халпърин се занимаваше с него. Твърде интересен. Ще ви бъде ли интересно да ви го разкажа, докато подопечните ми продължават?
Стен погледна Хайнис. Тя сви рамене, а Стен си помисли, че започне ли спиндарът, нищо освен експлозиви няма да може да го накара да млъкне.
— Стана на един от първопроходните светове. В момента не съм в състояние да си спомня на кой точно. Бяха двама миньори. Увлекли се там в някакъв глупав спор за дяловете или мръвките в хладилника, или за каквото там могат да се дърлят двама миньори… Та първият миньор изчакал приятеля си да облече скафандъра и го застрелял в лицето. Натикал го в двигателя, със скафандъра и всичко.
Един от младите спиндари подаде на родителя си минидисплей. По него се нижеха колони с неразгадаеми за Стен фигури.
Младият изчурулика нещо, а старият изръмжа:
— Ще ме извините ли? — Предният му крайник зарови в пакета и извади по-голям инструмент, след това той се затътри към леглото и прокара измервателя по него. — От любопитно по-любопитно.
— Като стана дума за любопитно… — започна Хайнис.
— Чудите се за такт-отделението ли? — попита Стен. — Смятам да проверя защо все пак са били назначени в този район.
— Дължа ви една бира, капитане.
Усмихнаха се.
Преди Стен да е успял да каже нещо, спиндарът се върна и каза:
— Това все пак осигури някакъв вид улика, разбира се.
— Намерихте ли нещо?
— Не, не. Имах предвид миньора. Та да продължа. След това той изпуснал атмосферата на кораба, премахнал всички вещи на колегата си и кротко си тръгнал по пътя. На разпитите няколко месеца по-късно въпросният миньор заяви, че е бил сам на кораба. Че въпреки корабния товар с него не е бил никой. Твърдеше, че партньорът му изобщо не се появил при излитането и че той просто от мързел не внесъл поправката в документите, и наистина нямаше никаква следа, че освен въпросния индивид на борда е имало някой друг. Но Халпърин държеше, че е физически невъзможно един човек да изяде количеството дажби, липсващи на кораба. Миньорът оспори това и се закле, че е голям чревоугодник. Жалко.
Това очевидно беше краят на разказа на спиндара. Стен беше достатъчно благоразумен, но все пак попита какво е станало по-нататък.