— Скапани чиновници — изръмжа Фоли, след което се обърна и видя Стен. — А, капитане. Цял ден се опитвах да се свържа с вас.
— Съжалявам, полковник. Имах специални заповеди.
— Не се съмнявам — изсумтя Фоли. — Наблюдавам бойците ви, капитане. И макар да не смятам за уместно да се бъркам в работите на друг командир, струва ми се, че като че ли вашите войници не се грижат особено за външността си.
— Гурките са доста немарливи в гладенето и лъскането — съгласи се Стен.
— Командвал съм войници от всякакви раси и опитът ми показва, че всеки от тях може да бъде научен да поддържа строева външност.
Въпреки че Фоли изобщо не влизаше в списъка на преките му началници, нямаше голяма полза да се дърли с по-старши офицер.
— Благодаря, че ми обърнахте внимание — отвърна с формална учтивост Стен. — Ще се погрижа.
Фоли му кимна съвсем по военному — веднъж нагоре и веднъж надолу. Прибра си папката, стегна се, отдаде чест на Ледох и забърса покрай Стен.
Ледох изчака, докато кънтенето на подкованите с метал подметки на полковника не заглъхне в коридора, след което се усмихна.
— Разтоварвай, Стен.
Стен продължаваше да гледа към вратата.
— Не се ядосвай на полковника, момче. Просто скърца със зъби.
— Разбирам. Но какво по дяволите имам общо аз с това, че кукличките му изчезват?
— Ревност.
— Какво?
— Полковник Фоли е дълбоко смутен от това, че — поне според неговото мислене — Вечният император не се доверява особено на преторианците му и избира за непосредствената си охрана гурките.
Стен примига.
— Но това — без обиди, сър — но това е адски глупаво.
— Нищожността на военния мозък в мирно време, Стен, никога не бива да се надценява. В никаква степен. Е, да чуем твоя проблем.
— Той е, хм, неофициален. Личен.
— Охо. — Ледох пипна ключа на бюрото си, вратата зад Стен се плъзна и от другата страна светна надписът „ЗАСЕДАНИЕ“. — Часът?
Стен погледна часовника на пръста си.
— Седемнайсет и четиридесет и пет.
Ледох въздъхна доволно и извади от бюрото си бутилка. До нея кацнаха и две калаени чаши и Ледох махна към бутилката.
— Да направим възлияние от това вещество, което „Итърнъл Дистилърс“ нарича „скоч“.
— Ъъ, не съм сигурен дали не съм все още в дежурство.
— Съгласно прерогативите ми на дворцов шамбелан най-официално си извън дежурство.
Стен се ухили. Ледох напълни чашите.
— Понятие нямам — жално каза Ледох — защо Негово величество така настоятелно ми подарява от това зло питие.
Отпиха.
— Казвай, младежо.
Стен му подаде поканата.
Веждите на Ледох се вдигнаха от удивление.
— Високо ти се е вдигнала цената, младежо! Дори аз не съм поканен на този купон.
Стен подаде и личната бележка.
— А, разбирам. Коя е тази София?
— Ами… една млада жена, с която сме — бяхме — приятели.
— Изведнъж всичко става съвсем ясно. Налей си още, синко.
Стен изпълни заповедта.
— Първо, това събиране е, според видеоклюките, гала светското събитие за сезона.
Стен не искаше да показва невежеството си, но…
— Кой е този Хаконе?
— Тц-тц. Младите офицери трябва да четат повече. Писател. Много противоречив и прочие. Пише главно военна проза от, да го наречем, малко по-особен ъгъл. Ако Вечният император не беше такъв, какъвто е, писанията на Хаконе сигурно щяха да се определят като „граничещи с държавна измяна“.
— Клин клин избива значи.
— Грешка, младежо. Императорът окуражава другомислието — стига някой да не реши да го приложи в практиката. И както може би си установил след Деня на империята, той обича офицерите му да мислят свободно.
— Да отида ли тогава?
— Трябва. Чудесна видимост за добрата кариера и прочие. Остава обаче един проблем. Тази млада дама… София.
— Да?
— Не искам да човъркам, млади момко, но какви са сегашните ти чувства спрямо въпросната дама?
— Не съм сигурен.
— Тогава наистина има проблем… освен факта, че чашите ни са празни. Благодаря… Марр и Сенн много държат на, да го наречем, веселото обкръжение. Под това имам предвид, че при тях пребивават някои от най-подходящите за брак същества в Империята.
— Опа! — каза Стен и за малко не разля скоча си.
— Точно така. Щом тази София е в състояние да те покани на соарето, трябва да е някоя от кандидатките на Марр и Сенн.
Стен не можеше да повярва.
— Аз?
— Разбира се, капитане. Възможно е да те смятат за много желан. Допускам, че тази София идва от една или друга извъпланетна аристокрация и вероятно е богата. За нея бракът с някой с достатъчно прилична колекция от геройски награди, някой, който е на служба в Имперския персонал, и най-важното, който е избран на много млада възраст за доста важен пост, би могъл, така да се каже, да е сполучлив.