— Обиждате! — изсъска Сенн.
— Може би — отвърна с безразличие Хаконе, допи чашата си и си взе друга от минаващия край тях поднос. — Моята представа за събиране, в края на краищата, е група приятели, които могат да си споделят нещо общо. Явно се различаваме в това отношение.
— Ако знаехме — постара се да умиротвори разговора Марр, — че желаете да видите тук група запасняци, които седят и изпадат в кома, докато си разправят лъжи за отдавна миналата ви младост, щяхме да го уредим така.
По лицето на Хаконе пропълзя бегла усмивка. Писателят беше облечен изцяло в черно, с плътно прилепнали панталони и дълга широка туника.
— Както вече казах, различаваме се. Между другото… има човек, с когото бих искал да се запозная.
— Има някой, когото не сме ви представили? Грешката е наша.
— С него.
Хаконе махна към Стен, който възвръщаше усета си за гравитация с пълна чаша в ръката.
Марр хвърли бегъл поглед към Стен. Миг на объркване. След това хвана Хаконе за ръката и го поведе към Стен.
— Капитан Стен?
Стен, който тъкмо се канеше отново да целуне Лайза, се обърна и позна домакините, а благодарение на принудителния урок в двореца — и почетния гост.
— Сеньор Хаконе.
— Това е един младеж — представи го Марр, — който е убеден в бързата си кариера: капитан Стен. И?
— Лайза Хайнис. — Като повечето добри ченгета, Лайза беше убедена, че не е необходимо всички да знаят каква е.
Хаконе й се усмихна, след което много ефективно изключи нея, Марр и Сенн от разговора.
— Вие командвате личната охрана на Императора, прав ли съм?
Стен кимна.
— Работата сигурно е много интересна.
— Различна е — отвърна неутрално Стен.
— Различна ли? Какво работехте преди?
Биографията на Стен като член на императорската секция „Богомолка“ естествено не можеше да се признае. За този период служебното му досие показваше служба на някакви далечни светове, достатъчно, за да оправдае двете редици метални лентички, спечелени за много по-потайни и мръсни дела.
— В Гвардията. Главно на първопроходните сектори.
— Необичайно е — каза Хаконе — за човек — с което не искам да ви засегна, — толкова млад като вас, да бъде избран за сегашния ви пост.
— Предполагам, че им е трябвал някой, който да може да се качва по всичките тези стъпала, без да получи сърдечен разрив.
— Имате си наставник — зачовърка Хаконе.
— Моля?
— Няма значение. Мога ли да ви попитам нещо откровено?
— Разбира се.
— От ордените ви мога да съдя, че сте виждали сражения. А сега сте тук. В лоното на Империята. Харесва ли ви това, което виждате?
— Не разбирам.
— Поели сте службата, предполагам, като всички нас. Очаквали сте нещо. Очаквали сте, че ще служите на кауза.
— Така предполагам. — Стен адски добре знаеше защо се хвана на службата: за да се измъкне от адския свят-фактория, известен под името Вулкан, и да спаси собствения си живот.
— Когато се огледате наоколо — широкият жест на Хаконе обхвана отрупаните с бижута придворни, стекли се на приема — това съответства ли на очакваното?
Лицето на Стен остана безизразно.
— Всичко това не го ли намирате за малко… може би декадентско?
Няма начин, трябваше да бъде отговорът на Стен. Не и след като си дошъл от свят, на който момчетата и момичетата започваха робския си труд още на три-четири години. Но това не беше най-подходящото за казване.
— Съжалявам, ако съм груб, сеньор Хаконе — каза Стен, — но на света от който идвам, нормалните сексуални партньори са животните.
Лицето на Хаконе почервеня от отвращение, после той се усети.
— Шегувате се, капитане.
— Не много добре.
— Четете ли?
— Когато имам свободно време.
— Сигурно друг път ще можем да го обсъдим повече. Междувременно бих искал да ви изпратя някои от работите си. Ще ги получите ли в двореца?
Стен кимна. Хаконе също кимна — съвсем формално — и се отдалечи. Стен го изгледа в гръб. Въпрос: защо почетният гост бе решил да се види с него? И след това да разиграва игрички? Вечерта ставаше все по-изненадваща.
Приемът завършваше приглушено. Сигналът бе дошъл от маса дворцови особи, развихрили се изведнъж да си тръгват с извинения за други срещи. Стен и Лайза, които нямаха особено голям опит в нравите на висшето общество на Първичен свят, се оказаха между последните същества, включили се в тълпата учтиво напускащи гости.
Марр ги награби малко преди да се доберат до пневмотръбата към своята гравишейна.
— Много рано, мили мои — извика домакинът. — Прекалено рано.