— Какво има? — последва подозрителният глас на пазача.
— Вече съм готов.
— За какво, по дяволите?
Стен вкара в гласа си лека нотка на объркване.
— За господин Хаконе.
— Нямаме такава заповед.
— Хаконе ми каза да го потърся, щом съм готов.
— Не ни е казвал такова нещо.
Стен остави тишината да поработи за него.
— Освен това се разпореди никой да не го търси до следваща заповед — каза пазачът.
— Кай Хаконе — отвърна Стен — е в имперския комбункер. Мисля, че ще иска да говори с мен.
Всеки сержант може да избудалка един кашик, също както всеки капитан може да избудалка един сержант. Или поне така стояха нещата, когато Стен служеше в казармата. Надяваше се да не са се променили особено.
— Ще трябва да проверя при сержанта на гвардията — отвърна разколебаният глас.
— Твоя работа. Господин Хаконе ми каза, че не иска никой да разбере.
Последва едва доловимо мърморене, което обзетият от надежда ум на Стен преведе като дискусия, състояща се от „да бе, Хаконе ги прави такива работи, никой да не разбере нищо, к’во пък толкова, ако просто го заведем в комцентъра“. И след това по-висок глас:
— До стената ли си?
Стен вдигна ръцете си. Наистина стоеше до отсрещната стена, явно невъоръжен. Пазачът го изгледа през наскоро пробитата шпионка и отвори вратата. Влезе с двамата си подчинени и изведнъж двуметровият образ на гуриона се надигна от холопроцесора пред тях.
Реакцията на пазачите бе моментална — те вдигнаха оръжията, изгърмяха и лъчите пометоха тавана.
Реакцията на Стен беше също толкова бърза: той се претърколи по пода, скочи над холопроцесора и ножът му се заби в гърдите на първия пазач.
Стен използва инерцията на гвардееца, за да се спре, и ножът се измъкна рязко, пръскайки кръв през бързо загасващия гурион. Лявата му, стисната в юмрук ръка, замахна над оръжието на втория пазач, право към слепоочието му, докато дясната забиваше ножа в — и през — гвардеец номер три. Хрущял и кост изпращяха и се смляха в черепа на гвардеец номер две, а Стен — още преди трите трупа да се свлекат на пода — вече беше на крака.
Без да губи време за самопоздравления, Стен безшумно затича по коридора към катакомбите на двореца.
Килгър също пробваше някои ходове.
— Скапани римляни! — ревеше той. — Мамка ви го е правила с овни! С пръчове! С псета! Скапани Кембъли! — От страна на стражите пред килията не последва никаква реакция.
Той се дръпна от прозорчето и погледна извинително сто и двайсетимата гурки, които споделяха арестантската килия с него.
— Не става.
Планът на Килгър, по липса на по-слаба дума, беше по някакъв начин да ядоса пазачите достатъчно, за да влязат в килията да трошат ръце, крака и глави. Алекс се надяваше, че въпреки оръжията той и сто и двайсетимата яки кафяви мъже ще успеят някак да пробият.
Старши халвидар Лалбахадур Тапа се беше облегнал на стената до него.
— На гуркали — предложи му той съчувствено — можеш да пробваш за пичите косми.
Алекс се изсмя.
— Е, това ще е най-тъпата обида, дето съм чувал от години.
— По ли е тъпа, старши сержант, от това да наречеш някого Кембъл… каквото и да значи това?
Най-неочаквано един сектор от привидно стабилната каменна стена се отвори с плъзгане и Стен се подаде от дупката и нехайно каза:
— Старши сержант, стига вече сте крещели. Ако обичате, спрете ругатните и ме последвайте.
— Към оръжейната — продължи Стен, докато гурките се съвземаха от слисването си и се тъпчеха в тесния тунел. — Три етажа нагоре и по коридора.
— Май ти дължа една бира — каза Алекс, докато чакаше гурките да се източат.
Стен го погледна разбиращо, пусна го последен и затвори прохода.
Глава 48
След години Стен и Алекс щяха да си имат чудесна тема за размисъл. Можеха да разберат защо Императорът е построил Аръндел. Можеха също така да разберат защо един мъж, който вярва в романтиката, е поискал замъкът му да има тайни проходи.
Проблемът беше в някои от тези проходи. И за двамата бе съвсем логично да има скрити стълби от императорските покои, които свършват в други спални. Стен дори беше в състояние да разбере защо Императорът е пожелал да има тунел, осигуряващ таен изход от килиите на затвора най-долу.
Това, което никога нямаше да могат да си обяснят достатъчно удовлетворително, бе защо някои от тунелите се отварят в главните коридори.
Някои от замесените в бунта бивши преторианци също можеха да се чудят, ако бяха оживели. Повечето не успяха.
Докато някой преторианец се разхождаше спокойно по някой празен коридор, изведнъж стената безшумно се отваряше и някой дребен усмихнат мъж замахваше с нож, който приличаше на кръстоска между мачете и къса сабя.