Юлиус Комарек
Двубой
Привечер излязох на отсрещния склон с надеждата да чуя отнякъде рев на елен и да се поуспокоя. Дългите зелени скатове, от чиито клисури бавно се разливаше мрак, останаха неми до настъпването на нощта. Все пак ненапразно се катерих по стръмния склон. От новото сечище срещу хижата, където моят спътник завчера бе застрелял един елен, от време на време се чуваше дълбок и спокоен рев. Това трябва да е на оня — същия, за който приятелят ми разказваше и за който ме бе изпратил.
Беше ясно, че еленът няма да напусне своя район на сватбуване, макар че там бе паднал неговият по-слаб противник, чието извозване не можа да премине съвсем безшумно, и останаха доста човешки следи. Изглежда, складираните там сухи дърва за добиване на дървени въглища са били съблазнителна примамка за елените или пък те невинаги са толкова предпазливи, както знаеха ловците. Но така или иначе, еленът беше на сечището. Трябваше да побързам, защото тия дни наближаваше краят на сватбуването.
В хижата бе още съвсем тъмно, когато силно удряне по вратата ме събуди. Ослушах се — пред прага нямаше никой. Откъм сечището до отворения ми прозорец долетя мощен еленов рев. Последва втори — почти толкова силен, колкото предишният. Съжалявах, че не виждам нищо, колкото и да се напрягах да проникна с бинокъла в нощния мрак. Повече не можех да спя. Несъмнено това беше познатата трескава възбуда, която обзема всеки ловец, усетил срещата с дивеч.
Имаше още доста време до разсъмване, но аз се облякох и реших да се изкача до края на сечището и там да изчакам идването на деня. Не биваше да изтърва елените, когато на разсъмване те напускат сечището. Едва излязох, и на облаци заприижда гъста мъгла. Ориентирах се по памет и крачех нагоре в тъмнината. Внезапно еленовият рев затихна. Спрях за миг и се ослушах — от забулената в мъгла височина се чу първият тъп удар на рога. Двубоят започваше.
Втурнах се по стръмния лъкатушен път и всеки път, когато той извиваше към сечището, долавях търкане на рога. В мъглата се носеше хриптящо дишане. Докато стигна равния път, водещ до сечището, вече бе започнало да се развиделява.
Не ми помогна и светлината на новия ден, защото всичко бе потънало в лепкава бяла мъгла. Не виждах дори очертанията на по-отдалечените дървета. Стори ми се, че през мъглата дочувам шум и прашене, сякаш два разярени бика премерваха силите си. В този миг ме обзе разочарование, че всичко това се разиграва зад тайнствена завеса и аз съм безсилен да проникна зад нея. Реших, че е по-добре да спра и да послушам.
Внезапно чух силен удар на рога, няколко скока и накрая кратък стон, подобен на въздишка. След малко отново долових пращене от скокове и продължителен мощен рев, придружен от няколко по-кратки, с които еленът обикновено прогонва съперниците си или пък които изтръгва от гърдите си след бягаща кошута.
Мъглата леко се попривдигна и оредя. Устремих поглед в посоката, от която дочух шумолене, и най-после го видях. Стоеше насред огромното сечище, на мястото, разчистено за складиране на дърва. Сиво-черното му тяло ярко се отличаваше от трите кошути, стоящи недалеч. Всички те гледаха надолу по склона. Този цвят козина е тъй типичен за карпатския елен, че веднага бихте го разпознали в цяло стадо дивеч дори и на разстояние, от което рогата трудно се различават. Кошутата е червеникаво-кафява, но еленът е винаги сивкав на хълбоците, при което на пръв поглед неговите гърди, крака и глава изглеждат почти черни.
Тъкмо този цвят на козината ми помогна да го открия в рядката мъгла, но не успях да разгледам добре рогата му. Все пак видях, че има стабилни розетки, а е възможно така да ми се е сторило. Тогава още не знаех, че дебелината на розетките би трябвало да се сравнява с ширината на ухото. Във всеки случай това бе еленът победител, защото непрекъснато ровеше с крак пръстта и величествено се въртеше насам-натам.
Но къде е вторият елен, неговият съперник? Едва си зададох този въпрос и от долината отново допълзяха талази мъгла и забулиха всичко. Бързо се изкачих още по-нагоре, където при нормална видимост от тесния и стръмен гребен се виждаха плитките падини на сечището. Зачаках. Мъглата бавно се спускаше и сякаш от сиво езеро из нея изплуваха като самотни острови планинските хребети. Далеч на изток се раждаше новият, слънчев ден.
В този миг съвсем наблизо чух звук, приличаш на кашляне. Излизаше от гъстата мъгла, която изведнъж малко по-нагоре се разкъса, а краят й заплува на талази, като че ли се бореше с чистия въздух. Отново се обади странното кашляне и заедно с него белият облак мъгла, който закриваше всичко, започна бързо да се свлича надолу по склона. Сечището се откри пред очите ми като картина — с остатъци от клони, с усамотени борове и бели островчета от прецъфтяла метличина. А точно срещу мен на пътечката, където бликаше изворче, на разстояние от около шестдесет крачки, стоеше едър елен. Неподвижен, с вирната глава, той наподобяваше черна статуя. Изтощен до смърт, гледаше пред себе си с крайно безразличие. Необикновено дългите му рога стърчаха отзад като два могъщи, черни свода. Какви великолепни рога! Очните и надочните шипове се извиваха нагоре в красиви дъги, а короните завършваха с по три съвсем еднакви лопатки.