„…РИДЕСЕТ И… СГРАДАТА С КУПОЛА — ТОЧНО СРЕЩУ ФОНТА… АЧВАМ СЕ НАГОРЕ ПО СТЪЛБ…“
Рае се измъкна от шумящата и гъмжаща лавина и пресече тичешком улицата. Срещу фонтана имаше две сгради с купол. С номерца 33 и 35.
„ТРИДЕСЕТ И КОЛКО? НЕДА! ТРИДЕСЕТ И КОЛКО!“
Телефонната слушалка зажужа в ухото му в отговор.
Рае се втурна в единия от входовете и хукна нагоре по стълбите. Докато се изкачваше все по високо чуваше откъслечен рев и писъците на Неда.
„…АЙ ГОРЕ…“
Рае отвори капака и излезе на площадката на покрива.
„НЕДА, ТУК СЪМ! ЧУВАШ ЛИ МЕ!“
Неда избърса с ръкав сълзите си, но от очите й заструиха нови.
„РАЕ, КЪДЕ СИИИИ! МОЛЯ ТЕ ЕЛА“
„ТУК СЪМ! НА ПОКРИВА! ПРОСТО МИ КАЖИ КЪДЕ СИ!“
„ДО КЪЩИЧКАТА С ГЪЛЪБИТЕ! ДО ШИБАНАТА КЪЩИЧКА НА ШИБАНИТЕ ГЪЛЪБИ! САМО, ЧЕ СЕГА НЯМА НИКАКВИ ГЪЛЪБИ!“
Рае се огледа. Къщичката с гълъбите беше на съседния покрив. Бе объркал входовете. Но до нея нямаше никой. Абсолютно никой.
"СЛУШАЙ, НЕД! ТОВА НЯКАКВА ШИБАНА ИГРИЧКА ЛИ! ЗАЩОТО АКО СИ ИГРАЕШ С МЕН, ЗАКЛЕВАМ СЕ, ЧЕ…!
Хладен женски металически глас.
„ОСТАВАТ 30 СЕКУНДИ ОСТАТЪК ОТ ВАШИЯ КРЕДИТ“
„СЛУШАЙ КРЕДИТА МИ ИЗТИЧА! ПРОСТО МИ КАЖИ, КАКВО ПО ДЯВ…“
Гласът от отсрещната страна на линията бе някак далечен и отчаян.
„Моля те! Не ме оставяй! Не ме оставяй точно се…“
„Кредитът ви е недостатъчен за завършване на разговора.“
Рае тръшна мобилния и се хвана за главата. Есенният вятър се заигра с косата му. Вгледа се много внимателно в отсрещния покрив, но там продължаваше да няма нищо, абсолютно нищо, освен ято сиви гълъби.
За момент сякаш въздуха до къщичката за гълъби завибрира, като далечен мираж и Рае разтърка очи. Когато отново ги отвори на съседния покрив продължаваше да няма никой.
Рае се наведе и отвори капака към стълбището. Понечи да слезе, после се спря. Пое си дълбоко въздух и се засили.
В уличката между двете сгради един опърпан скитник тъкмо преравяше съдържанието на металния контейнер. Извади си отвътре омазнена коричка хляб и я размаха пред муцунката на малкото кученце, което следеше всяко негово движение с влажни очи.
„Рошко! Рошко! Харесва ти нали, мойто момче! Искаш един хуубав обяд за доброто момче…“
Кученцето радостно замаха с опашка и скитникът метна коричката. Плясък на крила привлече вниманието му и той погледна право нагоре.
Едновременно с красивата парабола, която описа коричката хляб, горе някой скочи от единия покрив на другия. По средата на полета тялото му се разми и изчезна.