Майорът се заинтересува какво прави старият негър толкова далеч от дома си.
— Чичо Моуси е дилигат на годишното събрание на баптистите във Вашингтон. Аз не съм от най-вярващите, но понеже съм от черковното настоятелство и съм възможен да си платя разноските, изпратиха ме на събранието.
— А откъде знаехте, че ние сме във Вашингтон? — попита госпожица Лидия.
— В хотела, дето спя, работи един човек, който се случи от Моубил. Та той ма обади, че една заран видял гусин Пендълтън да излиза точно от тази къща. Та да ви кажа защо съм дошъл — продължи чичо Моуси. — Освен да се видя със старите познати, аз имам да изплащам дълг към гусин Пендълтън.
— Какъв дълг? — възкликна изненадан майорът.
— Така си е, триста долара — и подаде на майора пачка банкноти. — Когато заминавах, стария гусдар ми рече: „Земи тези катъри, Моуси, пък ако е рекъл бог да се замогнеш, ще ги платиш тогава.“ Така си е, това бяха неговите думи. Но понеже той отдавна не е между живите, дългът се полага на гусин Пендълтън. Чичо Моуси сега е възможен да плаща. Още като ми купиха земята, аз турих настрана триста долара да платя катърите. Пребройте ги, гусин Пендълтън. Че аз нали затова продадох катърите.
В очите на майора проблясваха сълзи. Той взе с една ръка ръката на чичо Моуси, а другата сложи на рамото му.
— Скъпи наш верен служителю — каза с треперещ глас, — няма да крия, че „гусин“ Пендълтън похарчи последния си долар преди седмица. Ние ще приемем тези пари, чичо Моуси, тъй като в известен смисъл те са не само дълг, а и белег за онази преданост и вярност, които съществуваха едно време. Лидия, вземи парите, мила. Ти си по-подходяща от мен да се разпореждаш с тях.
— Вземи ги, мило дете — каза чичо Моуси. — Те са ваши. Те са на семейство Талбот.
След като чичо Моуси си отиде, госпожица Лидия се наплака на воля — от радост; а майорът извърна глава към ъгъла и запафка глинената си лула като локомотив.
През следващите дни майорът и дъщеря му си възстановиха спокойствието. Тревогата изчезна от лицето на госпожица Лидия. Майорът се появи в нов редингот, с който приличаше на восъчна фигура, олицетворяваща спомена за златните негови дни. Вече друг издател, прочел ръкописа на „Анекдоти и възпоминания“, реши, че с малки поправки и известно снижаване на тона той може да направи един хубав том, който ще се търси. Общо взето, нещата се оправиха, а остана и искрица надежда, която често пъти е по-сладка от получените наготово блага.
Един ден, около седмица след щастливия случай, една от прислужничките донесе писмо в стаята на госпожица Лидия. Марката говореше, че писмото е от Ню Йорк. Тъй като не познаваше никого в този град, госпожица Лидия, доста учудена, седна на масата си и незабавно сряза с ножица плика. И ето какво прочете:
Уважаема госпожице Талбот,
Реших, че може би ще се зарадвате, ако ви кажа, че на мен ми провървя напоследък. Получих и приех предложение от един нюйоркски театър да изпълнявам ролята на полковник Калун срещу двеста долара седмично. Искам да ви кажа и още нещо. Мисля ще е по-добре да не казвате това на майор Талбот. Много ми се щеше да си изгладим отношенията, защото той ми оказа голяма помощ при разучаването на ролята, а после май се поразсърди. Той не прие извиненията ми, на които аз държа. Но за мен не беше трудно да се лиша от триста долара.
Искрено ваш:
Х. Хопкинс Харгрейвс
P.S. Добре ли изиграх ролята на чичо Моуси?
Майор Талбот, който минаваше по коридора, видя отворена вратата на госпожица Лидия и се спря.
— Лидия, има ли някаква поща тази сутрин? — попита той.
Госпожица Лидия закри писмото с роклята си.
— Само „Моубил кроникъл“ — отвърна мигновено тя. — На масата е в кабинета.