Хенри Катнър, Кетрин Мур
Двуръката машина
Още от времето на Орест е имало хора, преследвани от фуриите1. Едва в двадесет и втори век обаче човечеството си произведе истински стоманени „фурии“. Тогава то бе достигнало критичната точка в развитието си и имаше всички основания да създаде такива човекоподобни роботи — те като кучета вървяха по следите на извършилите убийство. Това престъпление се смяташе за най-тежкото.
Всичко беше много просто. Убиецът предполагаше, че е в пълна безопасност, но изведнъж чуваше зад гърба си нечии равномерни крачки. Обръщаше се и що да види — двурък робот го следваше по петите, човекоподобно същество от стомана, което за разлика от живия човек беше абсолютно неподкупно. От тази минута на убиеца му ставаше ясно, че всемогъщият електронен мозък със способността си да прониква в чуждите мисли, каквато не притежаваше нито едно човешко същество, е произнесъл присъдата си.
Престъпникът непрекъснато чуваше стъпките зад гърба си. Сякаш някакъв подвижен затвор го ограждаше с невидима решетка от останалия свят. От този миг осъзнаваше, че вече никога няма да е сам. И ще настъпи денят — макар и той да не можеше да предположи кога именно, — когато роботът от негов тъмничар ще се превърне в палач.
В ресторанта Данър се отпусна удобно в креслото, сякаш отлято по формата на човешкото тяло, и затворил очи, за да се наслади по-добре на букета, примляскваше при всяка глътка вино. Тук се чувстваше в пълна безопасност. Да, в абсолютна безопасност. Ето вече почти един час седи в разкошния ресторант, поръчва си най-скъпите ястия, вслушва се в тихата музика и в приглушения разговор на посетителите. Тук е хубаво. А най-хубаво е да имаш толкова много пари накуп.
Наистина, за да се сдобие с тях, се наложи да стигне до убийство. Но той изобщо не чувстваше вина — щом не те хванат, не си крадец! А на него му е гарантирана пълна безнаказаност, такава нито един човек досега не е имал. Прекрасно знаеше какво наказание очаква убиеца. И ако Харц не го беше убедил, че е в пълна безопасност, Данър никога не щеше да се реши да натисне спусъка…
Някаква стара, отдавна забравена дума изплува в паметта му — грях… Ала нищо не събуди в душата му. Някога тази дума по странен начин беше свързана с чувството за вина. Отдавна, не сега. Оттогава човечеството е стигнало далеч в развитието си. Понятието грях се превърна в безсмислица.
Данър се помъчи да не мисли за това и се зае със салатата от палмова сърцевина. Не му хареса. Е, случва се и така. Няма нищо съвършено. Отпи от виното. Приятно му бе да усеща как чашата като жива потрепва в ръката му. Виното беше превъзходно. Помисли дали да не си поръча още, но сетне реши, че няма нужда. За днес май му стига толкова. Нали за в бъдеще го очакват многобройни разнообразни развлечения! Заради това си струваше да се постави много нещо на карта. Преди никога не му се беше представял подобен случай.
Данър беше от хората, които не са за този век. Помнеше последните дни на утопията, но тогава беше още много млад и не усещаше пресата на новата политика, която компютрите въведоха за творците си. В далечните години на младостта му разкошът бе достъпен за всекиго. Помнеше времето на детството си: последните ескапистки2 машини показваха блестящи с всички цветове на дъгата, утопични, омагьосващи картини, които никога не са съществували в реалността и едва ли могат да съществуват. А сетне жестоката политика на икономии сложи край на удоволствията. Всеки разполагаше само с най-необходимото. И всички бяха задължени да работят. А Данър мразеше работата с всички фибри на душата си.
Когато стана този прелом, той беше още твърде млад и неопитен, за да излезе победител в конкурентната борба. За богати можеха да се смятат единствено онези, които успяха да заграбят предметите на лукс, произвеждани все още от машините. На Данър му останаха само ярките спомени и мрачната злоба на излъгания човек. Единственото, което искаше, бе да върне предишните щастливи дни и му беше все едно как ще го направи.
И най-сетне постигна своето. Плъзна пръст по края на чашата и почти усети как тя отвърна на лекото докосване с едва чут звън. „Нима е кристал?“ — помисли Данър. Твърде слабо познаваше луксозните предмети и не се оправяше много добре във всичко това. Но ще се научи. През целия останал живот му предстои да се учи и да вкуси най-после щастието.
Погледна нагоре и през прозрачния покрив видя неясните очертания на небостъргачите. Заобикаляха го от всички страни подобно на каменна гора. И това беше само един град. Когато се измори от него, ще има други градове. Цялата страна, цялата планета беше оплетена с мрежа, съединяваща градовете един с друг като огромна паяжина, която приличаше на загадъчно полуживо чудовище. И това се нарича общество.
1
В римската митология — богини на възмездието, в гръцката се наричат еринии. Те преследвали Орест за убийството на майка му. Бел.пр.
2
От англ. escape — бягам, спасявам се. Ескапизъм — стремеж на личността да избяга от действителността в света на илюзиите. Бел.пр.