Беше изчел всичката литература за „фурииите“, всички посочени в каталога източници, учудващо многобройни и неизгубили и досега актуалността си, подобно на Милтъновата двуръка машина. „Тези силни нозе, които те следват… — четеше той, — спокойно крачейки в равномерно темпо, с постоянна скорост и величествена походка…“ Обърна страницата и се натъкна на редове, които характеризираха мъчителя му, пък и самия него по-добре от всяка алегория:
Очите му се напълниха със сълзи от жал към самия себе си. Една капка капна върху страницата със стиховете, толкова образно предаващи собствените му чувства.
От раздела за художествена литература премина към хранилището за микрофилми, снети по пиеси на интересуващата го тема. Пред очите му се появи двуметров робот „фурия“, дошъл вместо полагащите се според легендата три еринии с коси от змии. Тази нова богиня на възмездието преследваше облечения в съвременни дрехи Орест от Арго до Атина. Щом се появиха „фуриите“, на тази тема бяха написани множество пиеси. Данър потъна в дрямката на детските спомени, когато все още имаше ескапистки машини, и забрави всичко на света.
До такава степен се беше увлякъл, че когато пред очите му се мярна познатата сцена, почти не й обърна внимание. Всичко видяно толкова добре асоциираше със собственото му детство, че отначало дори не се учуди защо една сцена му е много по-позната от другите. След малко обаче паметта му се съживи. Той се изправи рязко, удари с юмрук по бутона „стоп“, върна лентата обратно и отново изгледа цялата сцена.
Видя човек, преследван от „фурия“. Те се движеха сред своеобразен вакуум, подобни на Робинзон и Петкан на необитаемия си остров… Човекът зави по друга улица, хвърли тревожен поглед направо в обектива на камерата, пое дълбоко въздух и хукна да бяга. Кинокамерата беше запечатала момента, когато „фурията“ се обърка за миг, правеше някакви нерешителни движения, сетне се обърна и тихо се помъкна в съвсем друга посока. Стъпките й ехтяха по паважа…
Данър отново върна лентата и изгледа сцената още веднъж — просто за да се увери за сетен път. Ръцете му трепереха, едва можеше да си служи с видеомагнетофона.
— Харесва ли ти? — тихо попита той „фурията“, извисяваща се зад гърба му в мрака на кабината. У него се бе появил странният навик да разговаря със спътника си — шепнешком, без сам да забелязва. — Какво ще кажеш, а? Ти си го виждал и по-рано, така ли? Позната сцена, нали? Отговаряй де, глупако? — И той удари робота в гърдите с юмрук, сякаш пред него бе самият Харц. Прозвуча глухо кънтене — единствената реакция, на която бе способен роботът. Данър се обърна и за трети път видя добре познатата сцена, този път отразена в металната гръд и в лишеното от черти гладко лице, като че ли и роботът я бе запомнил.
Най-после разбра всичко. Харц никога не е бил способен на това, за което му говореше. А дори и да бе способен, нямаше ни най-малкото желание да го направи, за да му помогне. Пък и защо ли му бе нужно? Та нали той нищо не рискуваше! Сега Данър разбираше защо Харц толкова нервничеше, когато показваше този фрагмент от филма на големия екран в кабинета си. Той беше напрегнат не защото това, с което се занимаваше, беше опасно — просто синхронизирането на действията му със сцената на екрана изискваше от него невероятно усилие. Изглежда много пъти се е наложило да репетира — за да съвпадне всяко негово движение с действието върху платното, е трябвало да пресметне всеки свой жест! И колко се е смял после…
— Кажи колко време ми остава! — Данър яростно удряше с юмрук гърдите на робота. Металът кънтеше на кухо. — Колко? Отговори! Ще ми стигне ли времето?
Крахът на последната му надежда го вбеси. Защо трябваше да чака? Защо трябваше да търси нещо си? Всичко, от което се нуждаеше сега, бе да се срещне с Харц, и то колкото се може по-скоро, докато времето му не е свършило. Данър с отчаяние си спомни за изгубените дни, когато пътешестваше по света или просто си убиваше времето, защото разбра, че последната му минута може би изтича и планът на Харц ще се осъществи.
— Да вървим — обърна се той към „фурията“, без да е необходимо. — Побързай.
Роботът тръгна след него. Загадъчният механизъм в него отброяваше минутите, оставащи до мига, когато двуръката машина ще нанесе съдбовния си удар — втори няма да е необходим.
Харц седеше зад ново бюро. Чувстваше се на върха на пирамидата от множество компютри, които управляват обществото, подкарвайки го като с камшик напред. Той дълбоко въздъхна и се замисли.