Грабна шапката и палтото си и бързо заслиза по стълбите. По средата спря, пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, но никакво палто не можеше да го спаси от вътрешната му треска.
Зад гърба си чу стъпки.
Отначало не посмя да се огледа. Твърде добре познаваше тази походка. В него се бореха два вида страх и той не знаеше кой е по-силен — страхът да се убеди, че към него е прикрепена „фурия“, или страхът да открие, че я няма. Ако тя действително е зад гърба му, той по-скоро би изпитал усещане на странно спокойствие, защото това ще означава, че може да разчита на машините. А що се отнася до ужасното чувство на самота, то ще премине.
Без да поглежда назад, Харц слезе още едно стъпало. Зад гърба си чу зловещо ехо, като че ли повтарящо движението му. С мъка си пое въздух и се огледа.
На стълбите нямаше никого.
Изчака известно време, което му се стори безкрайно, сетне заслиза, оглеждайки се непрекъснато. И отново чуваше грохота на стъпките зад гърба си. Но „фурия“ не се виждаше. Никаква „фурия“.
Ериниите отново нанесоха тайния си удар — невидимата „фурия“ на съвестта му го следваше по петите.
Изглежда понятието грях пак се бе възродило и се бе върнало в света, където той беше първият човек, изпитал отново усещането за вътрешна вина. Очевидно компютрите все пак не са го измамили.
Харц бавно слизаше по стълбите. Излезе на улицата, като продължаваше да чува зад гърба си характерните стъпки. Сега вече не звънтяха металически, но не можеше нито да се отърве, нито да се откупи от тях. Отсега нататък ще го придружават винаги и навсякъде.