— Кого трябва да убия?
Харц неволно погледна към тавана — там, няколко етажа по-нагоре, бяха разположени кабинетите на най-големите началници.
— О’Райли — отговори той.
Данър също погледна към тавана, сякаш можеше да види през стотиците подметки високоуважаемия О’Райли — управителя, Главния контрольор на електронноизчислителните машини, който крачеше по пухкавия си килим някъде там, над главата му.
— Всичко е много просто — продължи Харц. — Искам да седна на мястото му.
— Защо тогава сам не го убиеш, щом си сигурен, че човек може да се отърве от „фуриите“?
— Защото по този начин ще се издам — раздразнено обясни Харц. — Помисли самичък. Имам съвършено очевиден мотив за престъплението. Калкулаторът ще покаже за кого е от най-голяма полза смъртта на О’Райли. И дори да се отърва от „фурията“, всички ще си блъскат главите как съм успял. А ти нямаш никакви подбудителни причини за убийството на О’Райли. Освен компютрите никой няма да знае, а аз ще се погрижа за тях.
— Как да съм сигурен, че ти действително можеш да направиш това?
— Много просто. Гледай.
Харц стана и бързо закрачи по мекия пружиниращ килим, който придаваше на походката му привидна младежка пъргавост. В другия край на стаята на нивото на гърдите беше разположен контролен пулт с наклонен стъклен екран. Харц нервно натисна копчето и на екрана се появи планът на един от градските райони.
— Необходимо е да открия сектора, където се намира „фурията“ — обясни той.
Изображението затрептя и Харц отново натисна копчето. Неясната мрежа на градските улици припламна, сетне угасна, докато той бързо сканираше един след друг районите. После планът на района отново стана отчетлив. Три вълнисти линии с различен цвят се пресичаха в една точка недалеч от центъра. Точката бавно се движеше по екрана — съответно на скоростта на вървящ човек с намален мащаб, отговарящ на изображението на улицата. Около него плуваха цветни линии, фокусирани в една точка.
— Гледай тук — Харц се наведе напред да прочете името на улицата. От челото му падна капка пот върху стъклото и той непохватно я изтри с пръст. — Ето върви човек, а „фурията“ го следва неотстъпно. Сега ще се види по-добре. Гледай!
Над масата се намираше по-голям екран. Харц го включи и нетърпеливо чакаше уличната сцена да се фокусира. Тълпи хора, оживено движение, шум — някои бързат занякъде, други се мотаят. И центърът на тълпата — сякаш оазис на отчуждението, остров в човешкото море. А по този разположен в най-гъстото движение остров вървят двама неразлъчни, подобни на Робинзон и Петкан. Първият — уморен, измъчен мъж — крачи с поглед, забит в земята. Вторият — облечен в блестящи доспехи дългуч — го следва по петите.
Сякаш невидими стени ги отделят от тълпата, през която вървят, ограждайки пространство — то се разтваря пред тях, освобождавайки им проход, и веднага се затваря. Някои минувачи ги гледат с любопитство, други смутено отвеждат очи. А има и такива, които нетърпеливо очакват момента, когато Петкан ще вдигне стоманената си ръка и ще нанесе на Робинзон съдбовния удар.
— Гледай внимателно — развълнувано го побутна Харц. — Почакай малко… Искам да отклоня „фурията“, да престане да преследва този човек.
Той пресече стаята, отвори едно чекмедже на бюрото си и се наведе ниско над него, като че ли криеше нещо от чуждите очи. Данър чу няколко прещраквания, сетне късо потракване на клавиши.
— Ето сега — Харц затвори чекмеджето и с опакото на ръката си изтри чело. — Много е горещо тук, нали? Хайде да погледнем по-отблизо. Ще видиш, сега ще стане нещо.
Върнаха се до големия екран. Харц премести някакво лостче и уличната сцена запълни целия екран. Видяха в едър план човека и неговия преследвач. На лицето на мъжа имаше същия безстрастен израз като на робота. Сякаш двамата бяха живели заедно дълго време и се бяха заразили един друг. Когато секундите се проточват, времето ти се струва безкрайно.
— Да почакаме, докато излязат от тълпата — предложи Харц. — Няма нужда да привличаме вниманието. Ето сега ще завие.
Мъжът, който изглеждаше, че върви напосоки, зави от алеята по тясна, тъмна уличка, встрани от оживения булевард. Обективът го следваше упорито, както и роботът.
— Значи наистина съществуват камери, които следят всичко ставащо по улиците — заключи Данър, явно заинтересуван от случката. — Винаги съм го подозирал. Как става това? На всеки ъгъл ли са поставени или има някакъв лъч, който…